Сензационният роман на Рейчъл Гилиг, който покори социалните мрежи и сърцата на фентъзи почитателите, излиза в луксозно издание на български език. ​

В единствено по рода си издание с цветни порезки и специално за българския пазар оформление излиза световният феномен „Един тъмен прозорец“на Рейчъл Гилиг, който покори социалните медии и почитателите на фентъзи жанрa в десетки държави. 

Завладяваща и провокативна, тази пленителна готическа приказка дава началото на дуологията „Кралят пастир“ и примамва читателите в кадифената прегръдка на опасен, но изкусителен свят, в който чудовищата дебнат от всяко кътче.

Спокойствието е рядко срещана наслада за двадесетгодишната Елспет, която от години е принудена да се крие. Хаотичните ѝ магически способности са тайна, която не е споделяла с никого. Защото ако някой я разкрие, Елспет ще бъде заточена в злокобната мъгла, която се стеле по границите на кралството. Мъгла, от която никой никога не се е връщал. 

Единствената причина младата жена да успее да оцелее толкова дълго е Кошмара. Древното, непредсказуемо чудовище, настанило се в главата ѝ, което я дарява с невиждана сила и ѝ шепне изгубени тайни. Закрилата му обаче не идва безплатно.

Един ден съдбата среща Елспет с млад разбойник. Зад маската му се крие не друг, а племенникът на краля – един от най-опасните мъже в кралството, чиято работа е да преследва хора като нея. Сега той се нуждае от помощта ѝ, за да излекува кралството от тъмната магия, която го заразява.

Защото Елспет е единственият човек, който може да спаси Блъндер от прииждащата катастрофа, но преди това трябва да се изправи срещу най-мрачната си тайна.  Тайна, която не смее да признае дори пред себе си. Кошмара бавно завладява съзнанието ѝ. И тя не е в състояние да го спре. 

Почитателите на Ребека Ярос и Наоми Новик ще попаднат в мрежата на този изкусителен роман, в който яростта и омразата бушуват с неуморимия пламък на страстта. 

Веднъж изгубили се в мъгливите гори на „Един тъмен прозорец“, читателите няма да искат да напуснат този магнетичен свят на романтика и заплаха, лудост и мистерия. Обогатен със сложно изплетена магическа система, оригинална митология и загадъчни карти, които една по една разплитат кълбото на сюжета, фантастичният разказ на Рейчъл Гилиг ще ви прикове в обятията си от първата до последната страница. 

Из „Един тъмен прозорец“ от Рейчъл Гилиг

ГЛАВА ВТОРА

Нищо не е безплатно. Нищо не е безопасно. Магията любов е, но също омраза. Има своя цена. Открит си и загубен. Магията любов е, но също омраза.

Започна в нощта на голямата буря. Вятърът разтвори капаците на прозореца ми и бляскави светкавици замятаха гротескни сенки по пода на спалнята ми. Стълбите проскърцваха, докато баща ми се изкачваше на пръсти, а писъците на прислужницата ми раздираха коридорите, докато бягаше надалеч. Когато той застана на прага на спалнята ми, аз лежах неподвижна и бълнувах, а вените ми бяха тъмни като корените на дърво. Той ме повдигна на ръце от тясното ми детско легло и ме хвърли в една карета.

Събудих се два дни по-късно в гората, под грижите на леля Опал. Глава две.

Когато треската премина, всеки ден се събуждах призори, за да проверя тялото си за нови признаци на магия. Но магията не дойде. Всяка нощ заспивах с молитва всичко да е било една ужасна грешка и баща ми скоро да дойде, за да ме отведе у дома.

Усещах погледите им върху себе си – на слугите, които бързаха да си тръгнат, на чичо ми, който ме наблюдаваше в очакване, присвил очи. Дори конете страняха от мен, някак успели да доловят моята зараза – покълналото осезание за магия в младата ми кръв.

На четвъртия ми месец в гората чичо и шестима мъже на коне преминаха през портата; конете им бяха хлъзгави от пот, а мечът на чичо ми – окървавен. Скрих се, изнурена и слаба, в сянката на конюшнята и ги наблюдавах, любопитна да видя чичо си с победоносна усмивка на уста. Той повика Джеда, оръжейния капитан, и двамата набързо си размениха няколко тихи думи, след което поеха обратно към къщата.

Все така в сенките, аз ги проследих през залата до махагоновата библиотека, чиито дървени врати бяха оставени леко открехнати. Не помня какво си казаха един на друг – как чичо ми беше взел Картата на Провидението от разбойниците, – помня единствено, че бяха погълнати от вълнение.

Изчаках ги да си тръгнат; чичо ми прояви глупостта да не заключи Картата и аз се промъкнах в средата на стаята.

В горната част на Картата беше изписана една дума: „Кошмара“. Зяпнах и детските ми очи се ококориха. Бях чела достатъчно „Старата книга на елшите“, за да знам, че тази конкретна Карта на Провидението беше една от само две по рода си и магията ѝ беше страхотна, страховита. Използваш ли я, ще се сдобиеш с умението да говориш в умовете на другите. Използваш ли я твърде дълго, Картата ще разкрие най-тъмните ти страхове.

Но не репутацията на Картата ме заплени, а чудовището. Стоях приведена над бюрото, неспособна да откъсна поглед от отвратителното създание, изобразено върху лицето на Картата. Козината му беше груба, покриваше целите му крайници и продължаваше надолу по превития му гръбнак чак до върха на настръхналата му опашка. Пръстите му бяха зловещо дълги, сиви и голи, с огромни остри нокти на върха. Лицето му не беше нито на човек, нито на звяр, а нещо по средата. Наведох се по-близо към Картата, привлечена от зловещата усмивка на създанието с нащърбени зъби под извитата му устна.

Очите му ме омаяха. Жълти, ярки като факла, прорязани от дълги котешки зеници. Съществото ме гледаше, без да помръдва, без да примигва и макар да беше направено от мастило и хартия, не можех да се отърся от усещането, че ме наблюдаваше толкова внимателно, колкото и аз него.

Да се опитвам да осмисля случилото се впоследствие, беше като да поправя счупено огледало. Дори и да можех да подредя отново парчетата по местата им, пукнатините в паметта ми все още бях там. Единственото, в което съм сигурна, беше усещането при допира на червеното кадифе – невероятната мекота по краищата на Картата на Кошмара, когато пръстът ми се плъзна по нея.

Помня миризмата на сол и нажежената до бяло болка, която последва. Сигурно съм се строполила на земята или съм припаднала, защото когато се свестих на пода в библиотеката, навън беше тъмно. Косъмчетата на тила ми бяха настръхнали и когато се надигнах до седнало положение, някак имах усещането, че вече не съм сама в библиотеката.

Тогава го чух за първи път, звука от онези дълги, зловещи нокти, потракващи едни в други.

„Трак. Трак. Трак.“

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!