„50 нюанса мързел” – това според фейсбук било заглавието на книгата на живота ми. Мъдър е Зукърбърг. Перфектно описва същността на днешния ми ден – безметежна августовска леност, вялост и безделие.

Не и онзи ден обаче. Седемнадесет часа на крак из Умбрия, благодарение амбициозната програма на Боби и нейния Алберто.

Отдавна планираната ни среща започва в хладна утрин с гореща прегръдка и продължава 65 километра към първата точка от набелязаната платформа.

Миналата година Умбрия показа равнинната си част, тази – планинската. Мъдра жена ме е научила да не използвам стереотипни фрази. Тука обаче клишето само си се пъха - пътят лъкатуши из живописната планина. Отляво и отдясно – наситенозелени възвишения, рекички и поточета. Рафтингари гребат по бързеите, риболовци клечат до водата. В движение опитвам неуспешно да запечатам през замърсеното от трупове на мушички стъкло някоя крепост нависокото или пък махалица от къщета и куличка край тях.

Стигаме Норча. Познат на италианци заради удивителната гледка, която се разкрива пред погледа им през май и юни – от платото над градеца се ширвали необятни поляни с пъстри цветя. И тъй като сме август, шмугваме се директно сред хилядното множество за кратка разходка.

Норча е прочут и заради производството на салами и сирена. Изборът е изобилен, магазините и продавачите – повече от атрактивни, така че скоро съм възнаградена с торбичка уханни покупки.

Компанията ни продължава, за да стигне до гушнатия от планината Валло ди Нера.

Тук не можеш да останеш равнодушен. Не и аз. Безмълвие и гняв - това ме обхваща, откривайки абсолютната прелест на средновековното градче. Не знам как да опиша хубостта и чара на Валло ди Нера. Каменна приказка – вити улички с удобни за катерене стъпалца, очарователни къщи, малки приказни площадчета, цветя на каскади, подредени със стил и любов, надвиснали фенери, дискретни табелки, указващи възрастта на някоя от забележителностите.

Ето например една указва, че малката черквица срещу стария кладенец е от 13-и век. Влизаме в хладината и попадаме насред струяща светлина и цвят. Шарени фрески по стените с непотискащи сюжети радват духа на посетителя. Младият уредник-доброволец с гордост, примесена с нежност, показва документ от 1537 г., когато местните заплатили на художника да изографиса стената зад олтара. Вдясно от входа пък е каменна прелест от 12-и век. Сега го виждаме и ние, докосваме гладкия мрамор и за кой ли път си мисля колко за кратко сме тук и сега.

Продължаваме криволичейки към друг малък храм, и той от 13-и век. Там пък, гушнала детето си, вече повече от 700 години, жена гледа благо и с кротост от стената. Друга пък, възрастна, с таблет в ръка, запечатва изображението и после дълго рови в интернет, търсейки подробности за онази от стенописа. И двете са ми еднакво красиви – вечната и модерната.

Още малко из горещия лабиринт на градчето – каменна портичка тук, завойче надолу и сме пред празния паркинг.
Напускам Валло ди Нерра, обладана от гняв. Защо хората тук, освен че обичат, и умеят да съхраняват общото наследство? Навсякъде личи, че градчето е скоро възстановено, цялото. Тук-таме още текат строителни работи. И се вижда и от неспециалиста – всеки камък, улук, всяка керемида е изпълнена по стара технология, поставена на точното място, по начин да изкара още двеста години, поне.

Пожелаваме „Довиждане!” на човека с метлата, единствената жива душа тук. Остават само няколко лениви котки и едно обядващо със спагети куче. Това беше. Туристи, за съжаление, няма.

*

Текстът и снимките са изпратени от Флорина Иванова за рубриката ни Стани автор. Още от разказите на Флорина ще откриете тук.

Изпратете ни и вие разкази, съвети и пътеписи от пътешествията си на info@peika.bg.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!