„Пътешественици“ на Вяра Тимчева (Издателство „Изток-Запад“) е събрала историите за вълнуващи пътешествия из удивителни кътчета в различни краища на света. Вълнуващите приключения на колоритните чудаци ще ви накарат да се смеете, да се замислите, да се размечтаете.
Прочетете откъс от „Пътешественици“ на Вяра Тимчева (както и нашето интервю с Вяра Тимчева), в който различни пътешественици разказват най-комичните си случки на път.
1. Седрик Мабилот
Наскоро ми се случи, за пръв път в живота, да ме оберат на улицата – извършителките бяха четири проститутки. Тъкмо излизах леко пийнал след един купон в Рио и те ме дръпнаха настрана, докато се оглеждах за такси, и ми преровиха джобовете. Прекалено много ръце се разхождаха по тялото ми, за да имам време да ги отблъсна всичките. Казах им, че наистина са много сръчни, и те се разсмяха и ме поканиха да прекарам нощта с тях в един апартамент в Копакабана. Любезно отхвърлих поканата и просто ги изгледах как се отдалечават, седнали в моето такси и с моите пари...
Веднъж пък ми се случи да заспя от умора на летището в Мадагаскар, седнал с отметната назад глава, докато не се събудих от собственото си мощно хъркане и видях, че всички чакащи в залата умират от смях.
И накрая, няма как да пропусна онова бонбонче, което Вяра подари на великия жрец от религията джайн. Със сълзи съм се смял...
2. Вяра Тимчева
През 2007 г. пътувахме из Индия с приятеля ми Седрик. В южния щат Карнатака посетихме селище, в което се извисява 18-метрова монолитна статуя на Гоматешвара, един от най-почитаните образи в джайнизма. Тази статуя е разположена на върха на хълм и до нея водят 620 каменни стъпала. Мястото е свещено за джайните и е едно от най-почитаните за поклонение.
Изкачваме многобройните стъпала... и ето го Гоматешвара пред нас – 18 метра висок, сериозен и с поглед, устремен право напред. Пред внушителната статуя е пълно с хора, дошли на поклонение. Те не достигат дори до глезените на каменния герой и със страхопочитание вдигат поглед нагоре, където главата му се рее високо в облаците.
Мустакат жрец, облечен в бяла роба и обвит в оранжево наметало, дава благословията си на няколко жени, закичени с ритуални гирлянди от цветя. Нашето пристигане не остава незабелязано – нали сме единствените чужденци. Поклонниците ни гледат с любопитство, а жрецът приятелски ми прави знак да се приближа. Аз тръгвам към него, а той ми се усмихва, дава ми зрънце сладък ориз и прави на челото ми червена точка – знака за благословия.
И тук е писано да изживея един от най-неловките моменти в целия ми живот досега! Бъркам в джоба си да оставя пари, както повелява традицията... и изваждам оттам само пакет носни кърпи и карамелено бонбонче.
О, ужас! Джайнисткият жрец ме гледа благосклонно, останалите индийци са се наредили в кръг около нас и чакат, а аз, предугадила вече какво ще се случи, ставам цялата червена като рак. Обръщам се към Седрик, макар и да знам, че и той не може да ми помогне:
– Наистина ли не ти се намират вече никакви пари? Нито стотинка, нищичко?
Той поклаща глава с усмивка. Приятелят ми се е превърнал в част от любопитните зяпачи и чака с интерес да види как ще се измъкна от неловката ситуация!
Обръщам към осемнайсетметровия монолит очи на човек, който всеки момент очаква да бъде принесен в жертва.
Жрецът чака. Традицията повелява да оставя нещо в замяна на благословията.
Тогава правя единствения възможен жест, който ми остава – пъхвам в шепата му карамеленото бонбонче, опаковано в станиолче, и си плювам на петите.
Седрик ме догонва чак в подножието на стълбите. Той едва може да говори, а очите му са пълни със сълзи – толкова много се е смял.
– Ти даваш ли си сметка какво направи! – успява да изрече между два пристъпа луд кикот. – Даде на жреца бонбонче! Току-що дари карамелче на Великия жрец на религията джайн! Тук идват хора от стотици и хиляди километри, за да се поклонят пред него, а ти му даде бонбонче!
– А какво трябваше да направя, да му дам носните кърпи ли? – отвръщам сконфузено.
– Все едно да отидеш на поклонение във Ватикана и да дадеш на папата карамелче! За едно ме е яд – че като разкажа на приятелите ми какво е станало, няма да повярват!
Но после Седрик забелязва, че на мен не ми е толкова смешно, и започва да ме успокоява:
– Хайде, не се мръщи. Важното за едно дарение е да е от сърце. А и всички все му дават пари, пари... Сигурно вече му е писнало от пари. Представи си как ще се зарадва тая вечер, когато започне да брои даренията и сред всички купища монети попадне на твоето бонбонче. С радост ще си го хапне.
Аз го поглеждам със съмнение.
– Нали ми разказа, че в Шри Ланка си видяла ступа, под която има зъб на Буда – продължава вдъхновено приятелят ми. – Ето, сега Буда ще има какво да схруска с този зъб. Хайде, горе главата! Поне твоето дарение си е твое, оригинално.
3. Асен Инджиев
Като журналист бях на командировка в Иран. Един от колегите ми от вестник „Труд“ беше арабин. Много добре говореше български, живял беше в България повече от десет години, имаше у нас жена и деца, но все пак акцентът му издаваше, че е чужденец.
В последния ден от престоя ни в Иран имаше прием в българското посолство в Техеран. По някаква причина аз закъснях. Когато се появих на приема, на вратата ме посрещна арабският ми колега с вик: „Асен, Асен, вътре има битка с чубрица! Идвай бързо!“
Аз останах потресен. Първо, стори ми се странно изведнъж да има битка в мирна обстановка, а още повече пък в посолството! И с чубрица? А на всичкото отгоре колегата изглеждаше доволен от това събитие и искаше и аз да се разбързам, за да присъствам на него... Чудна работа! После се сетих, че в арабския език няма буквата „п“. Тоест „п“ и „б“ представляват за тях един и същи звук. Е, досетих се какво става – просто по случай приема бяха направили вкусна българска питка с чубрица и колегата ме приканваше да побързам, за да не изпусна гощавката!
4. Колет Поле
Когато човек спи в превозното си средство, честичко изпада в комични ситуации. Веднъж бяхме поканени на вечеря при приятели и тръгнахме от дома им доста късно вечерта. Потърсихме по пътя подходящо място, където да спрем да преспим в караваната, и избрахме едно селце, което изглеждаше тихо и спокойно. Оказа се обаче, че сме се намърдали точно пред църквата. А църковната камбана бие на всеки половин час, тъй че цяла нощ не мигнахме.
5. Анна Василева
По време на екскурзия в Сицилия спряхме да хапнем в един ресторант в Сиракуза. Старото градче е мъничко и много приятно. Ядохме и накрая решихме да си поръчаме още една бутилка вино със сирене. Викнахме сервитьора и аз поръчах „формаджи“. А той отговори „пеци“. Тъй като си нямах идея какво е това „пеци“, пак повторих „формаджи“ – а той ми повтори „пеци“. Аз реших, че нямам избор, затова кандисах на „пеци“. Ама като му казах „си, пеци“, той ми каза „но пеци“. Чак после видях, че „пеци“ означавало „парчета“. Видях го по-късно на една витрина, на която бяха изложени гащи – там пишеше, че ги продават по пет „пеци“, тоест по пет парчета. Както и да е, сервитьорът в крайна сметка ни донесе едно отвратително сирене, нарязано на парчета като за свине – не „пеци“, а „басамаци“ му казваме на български, ако сте чували тази дума.
А пък веднъж в Амстердам влязохме с една приятелка в кафене, заредено с пепелници. Същевременно обаче видях на стената знак, на който пише „Но тобако“. Хайде де, при всички тия пепелници? Реших, че сигурно не дават да пушиш донесени отвън цигари и трябва да си купиш оттам. И наистина, като си запалихме от нашите цигари, дотича барманът и каза, че не може. Попитах го защо тогава са тия пепелници, а той ми отговори: „За марихуана.“ Ние станахме и отидохме в друга кръчма. А сега ме е яд, че не я опитах тая марихуана!
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
