Репортажът за баналността на злото е от авторката на най-добрата научна теория за тоталитаризма.

През 1961 г. „Ню Йоркър” поставят задачата на немско-американския политолог и философ от еврейски произход Хана Аренд да проследи процеса срещу нацисткия функционер Адолф Айхман в Йеру­салим и да подготви поредица от репортажи за него. С отпечатването им в цялост като книга през 1963 г., допълнени със събитията след изпълнената смъртна присъда, той се превръща в една от най-важните и влиятелни книги на XX век.

По книжарниците след години отсъствие може да бъде открито новото преработено издание на „Айхман в Йерусалим“ – може би най-доброто описание на механизмите на нацистката машина и смайваща историческа картина за трагедията на Холкоста.

В своята безмилостна хроника на злото Хана Аренд проследяваотвличането на Адолф  Айхман, укриващ се в Аржентина, от израелските тайни служби в началото на 1960 г. и изправянето му пред съда в Йерусалим – акт, който разбунва духовете в целия свят.

В книгата не само са проследени всички юридически и политически етапи от процеса, но се поставят и основни екзистенциални въпроси за баналността на злото и колко лесно е човек да се превърне в съучастник в непростимо престъпление.

Базирана на протоколите от полицейския разпит на нацисткия идеолог,  безброй свидетелски показания, „правният материал” на обвинението, документите от заседанията, както и седемдесет страници ръкопис, чий­то автор е самият Айхман, книгата представлява подробна и безпристрастна хроника на  най-черните страници от историята на миналия век. Както и описание на безпрецедентна възможност за жертвите на нацисткия терор да потърсят справедливост.

„Айхман в Йерусалим“ не е просто разказ за Холокоста, въпреки че го описва по-детайлно от повечето други издания, посветено на тази тема. Не е и изследване на антисеметизма (макар чи­тателят да разбира истинската причина за гонението на евреите през XX в.), не е само онтология на злото, нито пък биографична справка за едно от основните лица на нацистката идея. Преди всичко това е книга за „правосъдието в съвременния свят, изправено пред безпрецедентно явление”. Напомняне, че за злото отговорността се носи от всеки един от нас.

Преводът на български език е дело на проф. Тодор Танев, автор и на задълбочен предговор за значимостта на труда на Хана Аренд в изследването на най-зловещите страници от съвременната история.

Из „Айхман в Йерусалим” от Хана Аренд

ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

ЦЕНТРОВЕТЕ ЗА ИЗБИВАНЕ НА ИЗТОК

Това, което нацистите имат предвид като „Изток“, е огромна те­ритория, обхващаща Полша, балтийските държави и окупира­ната руска територия. Разделят я на четири административни части: Вартегау, което ще рече анексираните от Райха западни райони на Полша, начело с гаулайтера Артур Грайзер; Остланд, включваща Литва, Латвия и Естония, както и доста неопределената територия на Белорусия, като седалище на тази част е Рига; Генералгуберна­торството, което съвпада с Централна Полша, под заповедите на Ханс Франк, и накрая Украйна, дирижирана от Министерството на окупираните източни територии, начело на което е Алфред Розен­берг. По време на процеса обвинението използва тези територии като източник на първо място, преди показанията на свидетели от което и да е друго място, а съдиите завършиха после със същите територии, показанията от които бяха взети предвид най-накрая.

Без съмнение прокурорите и съдиите имаха пълните основания за подобно диаметрално противоположно използване на свидетел­ския материал от това особено място. „Изтокът“ представляваше основната сцена на еврейските страдания, ужасяващата крайна гара на всички депортации, мястото, от което няма бягство, където количеството на оживелите не можа да надхвърли пет процента.

Нещо повече: тъкмо Изтокът беше център на предвоенното еврей­ско население на Европа – повече от три милиона от тях живееха в Полша, двеста и шейсет хиляди – в Прибалтийските държави, както и повече от половината от вероятно трите милиона руски евреи, съсредоточени в Белорусия, Украйна и Крим. Тъй като обвинени­ето обаче се интересуваше най-вече от страданието на еврейския народ и „размерите на геноцида“, действително съвсем логично издържано бе на процеса да се започне тъкмо от това място на планетата, след което да се прецени с колко и каква по-точно от­говорност за този безмилостен ад може да бъде натоварен обвиня­емият. Проблемът беше, че доказателствата, обвързващи Айхман с „Изтока“, се оказаха „недостатъчни“ и основната вина за това бе открита в унищожаването на архивите на Гестапо от нацистите, по-специално на тези, свързани с отдела на Айхман. Оскъдицата на документални доказателства беше добре дошла за обвинение­то, защото създаваше чудесен претекст за свикването на безкрай­на процесия от свидетели, които да дават показания за събитията на „Изток“, което само по себе си не беше единствената причина за подобен ход. Другата причина прозираше по време на процеса, а по-късно получи и пълна гласност (чрез специалния „Бюлетин“, издаден през април 1962 г. от „Яд Вашем“, израелските архиви за нацисткия период). Стана ясно, че обвинението е попаднало под значителния натиск от страна на израелците, оцелели в Холокоста, по това време около двайсет процента от населението на Израел. Те се тълпяха спонтанно пред администрацията на процеса и в „Яд Вашем“, тъй като на тази институция беше официално поръчано да изготви части от документалните доказателства, и предлагаха да дадат показания. Най-лошите случаи на такива показания, стра­дащи от „изострено въображение“, които съдържаха твърдения, че са „видели Айхман на различни места, където всъщност никога не е бил“, бяха отклонени от съдебната зала изобщо, но въпреки това петдесет и шест „свидетели за страданията на еврейския народ“, както администрацията на съда ги назова, в крайна сметка полу­чиха думата, вместо само планираните първоначално от петнайсет до двайсет „свидетели от общ характер“. Така цели двайсет и три от общо сто двайсет и едно съдебни заседания бяха изцяло посве­тени на „общи“ описания, което ще рече, че нямаха явна връзка с делото. Въпреки че свидетелите на обвинението по правило не бяха разпитвани било то от защитата, или от съдиите, съдът реши да не приема показания, имащи отношение към Айхман, ако не са получили каквото и да е друго допълнително потвърждение. (Така съдиите отказаха да обвинят Айхман за убийството на еврейско­то момче в Будапеща; или че е подбудил събитията в Kristallnacht („Кристалната нощ“) в Германия и Австрия, за което със сигурност не е знаел нищо по онова време, а и в Йерусалим знаеше доста по-малко, отколкото добре информираните изследователи на тези събития; или за избиването на деветдесет и три деца от Лидице, които след убийството на Хайдрих са депортирани за назидание в Лодз, тъй като „не е абсолютно доказано чрез факти, че те са били убити“; или с отговорност за отвратителните действия на Отряд 1005, данните за които били „сред най-ужасяващата част от всич­ки доказателства, събрани от обвинението“, който отряд е имал за­дачата да разравя масовите гробове на Изток, за да се премахнат труповете, за да се заличат всякакви следи за кланетата, командван от щандартенфюрер Паул Блобел, който, съгласно собствените си показания в Нюрнберг, е получавал заповеди от шефа на Отдел IV на RSHA Мюлер; или за страшните условия, при които останалите живи евреи от лагерите за унищожение са били евакуирани в гер­мански концентрационни лагери, по-специално в Берген-Белзен, по време на последните месеци на войната.) По същество показанията на свидетелите от общ характер обхващаха факти, като условията в гетата на полска територия, за процедурите в отделните лагери на смъртта, за принудителния труд, т.е. за опита да се унищожава чрез робски труд. Тези факти никой не поставяше под съмнение – обратно, в показанията надали имаше нещо изненадващо, което не е било казано отдавна. Ако името на Айхман се чуваше от време на време, то очевидно ставаше дума за свидетелства, основани на слу­хове от типа на „твърди се, че“, поради което нямаха юридическа стойност. Случаите, когато свидетели твърдяха, че „са го видели със собствените си очи“, завършваха с провал в момента, в който въз основа на твърдението се задаваше въпрос за пояснение, затова съдиите решиха, че „центърът на неговата активност се е намирал в рамките на Райха, Протектората и страните на запад, юг, югоизток и в Централна Европа“ – т.е. всякъде другаде, но не и на „Изток“. Защо в такъв случай съдът не се отказа от тези заседания, които се точеха седмици и месеци? Разяснявайки този въпрос, съдът на­прави опит да потърси оправдание по един доста непоследователен начин: „Тъй като обвиняемият отрече всички пунктове в обвини­телния акт“, съдиите не могли да пренебрегнат „свидетелските по­казания от общ характер“. Но обвиняемият така и никога не отрече подобни факти в обвинението – отричаше само това, че носи лична отговорност за тях „по смисъла на обвинителния акт“.

На практика съдиите се бяха изправили пред една доста непри­ятна дилема. Още в самото начало на процеса д-р Серватиус поста­ви под съмнение безпристрастността на съдиите. По негово мнение никой евреин не може да отсъжда деянията на практическите извър- шители на „окончателното решение“, на което председателстващи­ят съдия отвърна: „Ние сме професионални съдии, научени и на­викнали да претегляме представените ни показания и да вършим нашата работа пред погледа на обществото и съда на общественото мнение... Всеки път, когато съдът отсъжда нещо, това се прави от съдиите, от които е съставен, а те са човешки същества от плът и кръв, със своите чувства и настроения. Ако тази истина бъде пре­небрегната, няма да се намери съдия за който и да е наказателен процес, тъй като фактологията не може да не предизвика неговото отвращение... Не може да се отрече, че споменът за нацисткия Холокост е смазващ за всеки евреин, но тъй като това дело е предоста­вено на нас, то наше задължение е да потиснем подобни чувства и ние храним почит към такова задължение“. Това бе добра и честна позиция, освен ако д-р Серватиус не искаше да внуши нещо по- различно – че евреите навярно нямат ясно разбиране за проблема, който тяхното присъствие сред другите нации по света създава, по­ради което преценката им за едно „окончателно решение“ на този проблем винаги ще се проваля. Иронията, съдържаща се в тази си­туация, се състои в това, че ако действително той е бил склонен да изрази такъв аргумент, естественият отговор би бил, че обвиняеми­ят, според собствените му категорични, повтаряни отново и отново показания, е научил абсолютно всичко за еврейския въпрос от ев­рейски автори – ционисти, от „основните книги“ на Теодор Херцл и Адолф Бьом. В такъв случай има ли по-точен съдник от тези трима съдии – и тримата твърди ционисти от най-ранна възраст?

Следователно не действията на обвиняемия, а наличието на свидетели от общо естество превърна факта на еврейския произход на съдиите в остър и тревожен въпрос – т.е. напомнянето, че съди­ите живеят в страна, където всеки пети жител е от оцелелите. Г-н Аузнер беше успял да събере „трагично множество“ от мъченици, всеки от които беше впит в идеята да не пропусне своя шанс, всеки от които беше убеден в правотата на своето присъствие в съда. Съдиите не само можеха, но и на практика оспорваха увереността на прокурора, че е разумно или изобщо подходящо да се използва случаят, за да „се рисуват общи картини“, но всеки път щом сви­детелят се изправяше пред съда, бе трудно да бъде прекъснат, да се съкратят показанията му „заради честта на свидетеля и заради нещата, за които той говори“, както каза съдията Ландау. Кои са те, погледнато от човешка гледна точка, та да отрекат на който и да е от тези хора правото да говорят тъкмо в този съд? А и кой би посмял, казано по човешки, да изпробва с въпроси тяхната прав­дивост, след като от свидетелското място те „изливат сърцата си“, дори и ако казаното се квалифицира като „допълнителен продукт от процеса“?

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!