„България за напреднали“ ознаменува началото на нов проект - поредица от книги, обединени от наименованието „Литературен гид за напреднали“. Автор на проекта и съставител на настоящия сборник е Светлозар Желев. Художник на корицата е Дамян Дамянов.
„Човек не би могъл да възпроизведе България или някое късче от нея за казино в Лас Вегас. Тя е твърде сложна, твърде самородна. Не би било достатъчно да изкопира позлатените куполи на параклисите, клекнали току пред жилищните сгради, или римските колони на фона на небето. Мисля си например за едно празно парче земя на североизточния нос на полуострова в стария Созопол. Дълго време никой нищо не е построил там; вместо това по цяло лято из пресъхналите му вади цъфтят макове. Мисля си за полята от макове, нашарени със синьо-лилава лупина, покрай магистралите. За една синя риза, оставена в дъжда и прахоляка на края на селото. Също за белия равнец в поляната до Гела, който две старици беряха заедно с другите му цъфнали братовчеди, за да направят планински чай – сякаш човек би могъл да изпие самия пейзаж в димяща чаша. Обмисли това, Пруст. За гълъби, търсещи храна между калдъръма на манастирския двор; гълъбите са навярно на осем години, манастирът – на повече от хиляда. Или за пътища, виещи се през клисура, кацнала колебливо на южната граница, за скали, осеяни тук-там с цветя и по-често с пещери. За костенурка (унесена в отшелнически размисли) по крайчеца на една странджанска гора.“
Елизабет Костова, авторка на романите „Историкът“, „Крадци на лебеди“ и „Земя на сенки“
Казвам се Светлозар Желев и съм пристрастèн. Пристрастèн съм към книгите, музиката, приятелите, пътуването, към промяната, различността, пресичането на граници, към красотата, жените, удоволствията, емпатията, човечността, добротата, справедливостта, към истината, прямотата, искреността, обичта, към прегръдките, целувката, докосването, към лекотата на битието, мечтите, уважението, към историята, фантастиката, реалността, ежедневните малки радости, към погледа на човек, който ме обича и цени, към ръката на приятел, подадена в нужда, към зимата, пролетта, есента и лятото, към спомените от миналото и възможното бъдеще, към морето, към островите, към фаровете, към планините, към луната и слънцето, към звездите и облаците, към синьото и черното, към откривателството, към мъдростта в думите, към бавното живеене и бързата реализация, към всеки нов ден и всяка споделена нощ, към живота и смъртта.
Не съм спирал да чета вече 42 години. Преди 22 книгите станаха и моя професия, първо като книжар, а после като редактор и издател. Бил съм и радиоводещ, телевизионен водещ и редактор на предаване за книги по БНТ, главен редактор на GRANTA, редактор на секция „Литература“ в „АРТизанин“, директор съм на Националния център за книгата и Литературен клуб „Перото“ в НДК, преподавам в СУ.
Чета всеки ден.
Откъс от „България за напреднали“
ДАВИД БЕРНЩАЙН: ТРИ ЗАЛЕЗА
ПЪРВИ ЗАЛЕЗ
„Какво толкова я гледате тази табела?“, попита ни един висок, белокос дядо с шише ракия в ръката. Вече няколко минути наблюдаваше как се опитваме да прочетем надписа на паметна плоча, прикрепена с въже към една стара къща. Понеже не знаехме нито български език, нито можехме да четем кирилица, нито познавахме историята на това село и неговите героични обитатели, четенето ни отне доста време. И точно това направи впечатление на дядото, който седеше с ракията и шопската салата под асмата на отсрещната къща и попиваше последните слънчеви лъчи заедно с ракията.
Ей, откога не съм виждал някой да я забелязва тази табела – всъщност бях забравил за нейното съществуване, въпреки че ми виси всеки ден пред очите. Отдавна не съм виждал млади хора да се интересуват от историята. Всъщност отдавна не съм виждал млади хора – в селото от години живеят само старци, а младите нямат никакъв повод да дойдат в това забутано, сгушено под планината място. Явно са чужденци, на друг език си говорят. Направо не вярвам на ушите си. Чужденци не бях виждал много отдавна. За последно май когато Живка още беше жива.
Дядото не можа да се стърпи, личеше си, че не издържа и ще ни заговори. Не разбрахме какво каза, но го каза мило, с мека усмивка, бялата му коса блестеше в залязващото слънце, което се криеше в стъклената му чашка с ракия. Всъщност разбрахме последната дума, защото „табела“ на чешки е „tabule“. Досетихме се какво ни пита и на чешко-, българско-, руско-, сръбско-, полскославянски, с помощта на ръце, крака, глава и разни предмети се опитахме да му отговорим. След десет минути разговор, приличащ на диалог между тригодишни деца на пясъчника, дядото ни покани на масата под асмата, наряза пресни домати от двора, грозде, сирене с червен пипер и ни наля по чашка. На същата тази маса, почти без да мръднем, седяхме почти до сутринта (всъщност докато не изпразнихме цялата бутилка), както може да се предположи.
Явно това чешко момче е имало дядо българин, който бил партизанин в същия отряд и на същото място като по-големия ми брат. По-добре да ги черпя една ракийка, по-лесно ще се разберем. Не говорят никакъв български, ама нищо. Да ме питаш как се разбираме – не знам. На ракиения език. След третата почваме да пеем. Те знаят няколко наши народни (дядото ги е научил явно), а пък аз знам две на Карел Гот, дето ги пускаха по радиото по комунистическо. Доколкото им схващам, дошли са да търсят землянката, в която дядото като партизанин преживял две години. Те, завалийките, отде да знаят, че е невъзможно да намериш тази землянка. Те си представят, че ще има маркировки, табелки, стрелки, все едно е там на Карловия мост. Ама нашият балкан не е като някой излъскан пражки парк. Никой не е ходил до тая землянка от края на войната, тя е толкоз забутана в гората, скрита между мъх и листа, пропаднала е сигур, никой вече я не помни, а тези, които са я знаели, вече нищо ги не засяга, защото не са между живите. Нямат никакъв шанс да я намерят, завалийките. Абе то… аз съм им единственият шанс – утре да взема да извикам брат си…
ВТОРИ ЗАЛЕЗ
Гледам табелата, а само няколко седмици по-рано дядо ми разказваше колко много му се иска поне веднъж да го видя това място. Там прекарал две години, две тежки зими. Спели са на земята, яли са змии, мишки, костенурки, таралежи – и това са били деликатеси. За празниците. През другото време – само хляб и супа от билки. От време на време ходили по селата за храна. През нощта. Вечер тръгвали през гората, която не познавали изобщо (дядо ми е роден в София, другите били от всички краища на България), тъмно, балкан, няма пътеки и трябва да минеш тридесет километра, да стигнеш до селото, да намериш посочената ти къща, никой не трябва да те види, иначе е зле за теб и за ятака, вземаш храната и обратно тридесет километра през тъмната гора, преди да излезе слънцето, да си се прибрал. Ако някой те види и проследи, умираш ти и всички, които с теб уж са се борили срещу фашизма. Дядо ми толкова много искаше да може да я види още веднъж тази землянка, дето е заровена неговата младост в България. Обаче той вече не може да ходи. Затова аз тръгнах вместо него към родината му, да я намеря на всяка цена и да му покажа снимка.
Тръгваме по горската пътека, брат ми води. Няма проблем, вика, ще ви заведа до точното място. Вярно, че повече от шестдесет години не съм ходил там, но нали прекарах две лета и две зими, не мога да сбъркам. След цял ден вървене се оказва, че може. „Забравил шутът ранга свой“, се пее в една песен, а тука забравил брат ми пътя свой. Гората е жив организъм, променя се, шестдесет години не са шега работа, гората и тя е различна, остаряла е, набръчкала се е, като човек. Където е имало полянка, има дървета, където е имало малки борчета, има висока гора, където е имало високи дървета, има полянка, където е имало пътека, има само папрат и боровинки. Мъчи се брат ми, иска да помогне, но не може, а и той се е променил – вместо млад партизанин ни води осемдесетгодишен старец.
Дядото каза, че имаме шанс да намерим землянката само ако някой ни заведе. Извика брат си, но се оказа, че и той е забравил къде е мястото. Разбираемо. След толкова години. Направихме си прекрасна разходка в красивата гора, ние, чехите, не се жалваме от неуспеха, колкото българите, и се радваме на малкото хубаво. Отказахме се. Ще се върна при дядо ми и ще трябва да му кажа, че съм се опитал, но няма как, няма кой да ни заведе там. Това място го знаят само мъртвите. Вече е само легенда, дядо, далечен идеал, каквото е било партизанството. Ти поне си го спомняш, живее в твоята глава, можеш да затвориш очи и да се разхождаш там. Това е единственият начин да видиш своята землянка и своята младост в тая чужда на мене България, която тече в кръвта ми с твоята кръв.
Вечерта се връщаме в селото. Минаваме през мегдана. Всички са се събрали. Какво става, питам Донко, пак ли ЧЕЗ вдигна цената на тока? Оказва се, че новината за чеха, дето е дошъл чак от Прага да търси землянката на дядо си, се е разпространила из цялата махала и хората са се събрали да разберат повече. Да разпитат останалите какво знаят. Всички искат да го видят този чужденец с българския дядо партизанин. Той, чужденецът, който търси място, част от историята, хубава, лоша, каквато е – такава, ама наша си, а ние не знаем къде е. А той дошъл тука… абе, халосано момче, къде е тръгнало, да си беше седяло в Прагата…
На площада ни чакаше голяма тълпа. Питаха ни дали мисията е успешна. Не, казахме, мястото е изгубено завинаги. Почнаха да протестират: Как така! Как може! Трябва да се направи нещо! Всички викаха, стояхме там поне три часа, слънцето започна да залязва и от него блестяха червените покриви на притулените къщички, блестяха църквата и кръстът високо в небето, блестеше цялото село насред тъмнозеления балкан. Камбаната почна да бие, а хората взеха решение: Няма да оставим момчето да се върне в Чехия и да каже: Ех, там, в България, хората са забравили землянките, забравили са да пазят историята си, забравили са в какви тежки условия са живеели по горите тези млади момчета и момичета, забравили са, че в тия землянки лежи погребана толкова много надежда за свобода, нищо че то друго се оказа… Айде, утре всички на площада, да намерим заедно тая ми ти землянка и чешкият българин – бивш партизанин, да я види за последно на снимка.
ТРЕТИ ЗАЛЕЗ
Дядото ни събуди, още беше тъмно. Закусихме силно черно кафе и сварено яйце без хляб. Тръгнахме призори, петлите тъкмо почнаха да се събуждат. Цялото село върви към гората. С гуменки и пръчки в ръцете, те приличат точно на онези партизани от началото на века, сред които е бил и моят дядо. Всичко това заради мен. Когато преди една седмица тръгнах с приятелката си на стоп от Прага да търся землянката в тая тъмна балканска държава, за която толкова бях слушал, не знаех какво да очаквам. Какви хора ще има? Какви места, какви градове и села? Каква бира? Дали историята на дядо ми ще развълнува някого? А сега едно цяло село заради точно тази история се събуди от многогодишната си летаргия. Чувствах се хем нелепо, хем възторжено.
Търсим я тази пуста землянка, но са ни превзели две неща: ентусиазмът и хаосът. Всички викат колко е хубаво в гората и защо не ходят в нея по-често, щом им е под носа. Все едно чак сега разбраха. Това е хубаво. Лошото е, че всички дават команди накъде трябва да се отиде. Всеки настоява той да води, защото той най-добре знае пътя, въпреки че никой не го знае. Заради това се мотаем из гората цял ден, макар и в много позитивно и задружно настроение. След обяда бавно на всички ни става ясно, че така няма да намерим землянката, че всъщност никога няма да я намерим. Ентусиазмът намалява, даже и ракията, с която всички сме се запасили, не помага. Никой обаче не иска да го признае и се прави, че още търси. Само чакаме кой първи ще каже, за да можем да се приберем. Това чешкото момче нищо не казва, яд ни е на него, че си мълчи и продължава да се щура…
Тръгнах с голяма надежда в тези хора и това, че се развълнуваха от историята на дядо ми. Много бързо разбрах, че нищо няма да стане. Бягаха из гората насам-натам като гълъбите пред Старе место и крещяха пиянски безсмислици. Не че ги разбирах, но разбрах. В крайна сметка казах на дядото да се връщаме, понеже вече ме гледаха много лошо. Да пийнем по едно в селската кръчма, аз черпя. Върнахме се в селото.
В кръчмата се яви един млад симпатичен турчин, Али. Той почна да ми обяснява, че дядо му също е бил партизанин в тази землянка и че веднъж, преди много години, когато Али бил още момче, го е водил там да му я покаже. Не обещава, че ще се справи, но ако искам, ще се опита да я намери.
Тихомълком се отделихме от вече доста подпийналата тълпа. Вървяхме два часа само през гората. Никакъв път, само ние тримата, дървета, рекички, дерета, скали, синьото небе над нас и надеждата в нас. Али водеше. Изглеждаше, че знае пътя, но въобще не бях сигурен, защото минавахме през какви ли не места. Струваше ми се невъзможно от дете някой да помни такъв път. Но Али не е забравил.
Жадни, гладни, изпотени, с одрани ръце и крака, стигнахме до една полузатрупана дупка. Землянката. Съвсем изведнъж, защото нищо не сочеше точно тука да стои това партизанско убежище. Прегърнахме се, щастливи, че се справихме, и направихме снимки за дядо ми. Толкова ще се зарадва. Струваше си одраните лакти.
Последните лъчи на залязващото слънце блестяха в листата на вековните дървета и в косата на приятелката ми. Слънцето залязваше над величествения балкан и над тази нищо и никаква дупка в земята, която значеше толкова много за дядо ми. Слънцето потъваше зад суровите зъбери, аз наведох глава над тъмния прашен отвор в земята и там някъде останаха няколко сълзи, които напоиха почвата с тъга по нещо отминало, по младостта и вярата на дядо ми, по това, което е сега и което е можело да бъде. Там си останаха сълзите, а аз вече пътувам обратно към Чехия.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
