Странно е как човек може да прекара много време в близост до дадено място и никога да не го види. Или, в моя случай, да го види години по-късно.

Израснах в близост до румънската граница, даже първият ми урок по кормуване (извънградско) в края на гимназията беше именно до там. Татко беше ходил на румънско училище в първо отделение и поназнайваше езика, а съседите редовно прескачаха на север да се снабдяват с кристал. Аз пък трябваше да се озова в Русе едно 20 години по-късно, за да я видя тази Румъния. И, както му се полага, преодолявайки Моста на дружбата, се насочих право към столицата.

Букурещ впечатлява с много неща. Едно от тях е грандиозността на централната част, представляваща всъщност мрачно наследство от социалистическите времена. Мрачно, понеже е било изградено върху човешко нещастие. Множество хора, живеещи в централната част на града, просто са били „изнесени“, за да освободят място за гигантския замисъл; огромни количества материал (мрамори, гранити и пр.) са били оскубани от различните райони на страната; изобщо да не споменаваме каторжния строително-монтажен труд. Върхът на грандиозността е Площадът на конституцията, от едната страна на който се издига Палатът на парламента, втората най-голяма административна сграда в света след Пентагона в САЩ.

Отвътре сградата е също така помпозна, както отвън. Безброй стаи с натруфени орнаменти; грамадански полиелеи, под които те е страх да минеш; тежащи 5 тона килими, които са тъкани или на парчета и сглобявани вътре в стаите, или направо на място, понеже иначе нямат пренасяне… От този монумент на социалистическото нахалство тръгва огромният Булевард на обединението, чиято идея е била да хоства масовите манифестации по различни празници, а диктаторът благо да ги наблюдава от терасата си, докато идват да му се представят на Площада на конституцията. Самият площад е ограден с още помпозни сгради, като например най-голямото НОИ, което съм виждала.

Въпреки разрушаването на няколко стари квартала, за да се отвори място за всичко горе-изброено, в Букурещ все пак е останало и някакво по-старо строителство, например кварталът Липскани. Можете да се разходите из сравнително тесните улички, особено на фона на грамадните „булевардули“, и да прецените доколко старите сгради ви приличат на други европейски столици. Аз, например, за първи път виждах църкви, които да са изографисани отвън. Но пък част от сградите съвсем си ми напомняха на София.

Трябва да се споменат и букурещките паркове. Много приятни места за разходка, а ако сезонът е подходящ, може спокойно да си поседите на тревата с биричка в ръка. В единия от парковете – Херастрау – се намира Националният селски музей „Димитрие Густи“, което е нещо като българският „Етър“. Дори да не сте почитатели по принцип на подобни обекти, пак препоръчвам да го посетите – сигурна съм, че всеки ще намери по нещо интересно за себе си. Може да са различните удивителни кучешки колибки, някои кръгли и глинени, други дървени, но със странни покриви. Може да са полу-вкопаните в земята по-стари жилища, покрити с дебели пластове слама.

Освен това има грамадни дърворезбовани порти с покривчета, пра-дядото на Виенското колело от дърво и с механично задвижване, кладенци, представляващи просто дупка в земята с ведро, закачено на дълъг дървен лост за вадене на вода. По дворовете има странни конструкции за сушене на сено и складиране на фураж и зърно, а също и тухлени печки, сякаш излезли от руските приказки, където очакваш да видиш Маша да пече питки, да ги вади с голяма дървена лопата, а после да ги маже с мед и да ги носи на мечките. Самите къщи са най-различни, както и може да се предположи, идвайки от различни краища на Румъния. Някои са по-цветни и гиздави от другите.

В Букурещ има още много за гледане и правене, и далеч не всичко е история, била по-стара или по-нова. Дори не съм споменала възможностите за вкусно похапване. За да усетите града, трябва да поостанете в него, а не само да претичате за един ден със списък в ръка, както впрочем направихме ние. Разбира се, времето винаги е ограничаващ фактор и се налага да правите избор какво да се види и какво да се жертва. Ако сте с деца, в съботния ден е по-вероятно да се озовете в Природо-научния музей, отколкото в съседния Музей на румънския селянин. Много атрактивна сграда, пък и май не съм чувала другаде да има музей на селянина. Обаче ето на, не стигнахме до него. Сигурно е време пак да се разходим до румънската столица, тъкмо отдавна не съм яла папараш…

Автор: Симана Марковска - за още интересни приключения, вижте тук.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!