Пътувах за втори път със самолет – само момиче на 19 години с малко пари в джоба и много мечти в погледа.

А проблемите заваляха един след друг. Полетът ми от летище Ататюрк до Аман, Йордания закъсняваше вече с два часа. Никой в цялата чакалня не говореше английски, освен шведската ми съименничка, която открих като по чудо. Курсът на самолета беше променен изненадващо в 4 часа през нощта, когато вместо над Израел, се озовахме на път към Египет, който тогава беше потънал в размирици. Запознах се отблизо с турбуленцията над Средиземно море. Нямах пукнат йордански динар, за да си купя виза на летището. Не приемаха щатски долари – ей така, напук на цялата изписана информация в интернет. Пак никой не говореше английски. Някак си взех виза, но после безкрайно съжалявах, докато се возех до шофьора на кола по улици, непознали все още светофари и мигачи.

Да кажем, че приключението не трябваше да е толкова предизвикателно.

Прекарах 7 дни в страна на магически залези, пустинни пейзажи и завладяваща топлота (климатична и човешка). Но 24 часа от този престой са се запечатали в съзнанието ми по-добре, отколкото сиропирания вкус на уличния кадаиф, първото ми събуване пред огромната джамия и дипломатическите лекции, заради които си причиних първия абзац от този текст.

Автобусът ни проскърцваше лениво по засипания път. Пясъците на Вади Рум, червената йорданска пустиня, завладяваха човешките постижения с вековната си подигравателност. Самотни, зъбати скали се извисяваха край дюните, които отстъпваха на полу-камениста настилка. Климатичната система в автобуса работеше по-добре от двигателя до степен, която ме разболя за половин час. Спътничката ми – йорданката Исра с огромни очила и блестящи очи – ме посъветва да увия шала си около главата. Така и направих и получих учуден поглед от нея:

- Отива ти с хиджаб!

Не знаех какво да отговоря – с риск да кажа някоя културо-социо-политически некоректна глупост – и затова само се засмях. Исра се засмя още по-ведро.

Моментът, в който слязохме от автобуса пред комерсиализирания бедуински лагер, усетих горещия полъх на пустинния вятър. Оздравях за половин час изкачване и яздене на едногърби камили, една от които неуморно се опитваше да ме целуне. Пак се качихме в автобуса и – към Петра – Каменният град, съкровищницата... Чели сте пътеписи за нея, гледали сте клипчета, най-малкото си спомняте авантюрите на Индиана Джоунс в нея. Колкото и подготвена да бях за това ново чудо на света, то пак ме завладя със своето величествено достолепие.

Пред Съкровищницата на фараона гъмжеше от туристи, местни, мулета и камили, но аз се бях превъплътила в своеобразен модернистичен „кръстоносец” в центъра на някакво реално продължение на „Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход”. Пътешествениците говорят за разочарованието си от висотата на Айфеловата кула или размера на „Мона Лиза” – и това бяха усещания, които и аз споделих. Но Петра въплъщаваше онази своеобразна магия на детството, вкаменена в паметта на античния град, вятъра и пустинята, която магия мислих, че съм изгубила завинаги. Петра представлява град, застинал във време-пространствения континуум, който сякаш крие тайните си от туристическите пришълци и само чака да се обърнеш настрани, за да пусне отново в ход керваните, войските и конете.

Последва кратко пътуване до Мъртво море при свечеряване. Водата се сливаше със сумрака и напомняше на черно мастило на сепия. А моментът, в който потапяхме ръцете си и ги изкарвахме над морето, солта на „мървата” вода залепваше по кожата ни като олио за готвене. Нашият американски предводител обаче не остана така детски доволен след като усети солта в пряк допир с незарасналата рана на коляното си.

Върнахме се в бедуинския лагер. Сред дима на най-вкусните наргилета в непушаческия ми живот се смяхме на изумлението на йорданците, когато две албанки и двама черногорци се съревноваваха достойно с местните по „ракс шарки” (което на Балканите наричаме с гьобек и кючек). Очаквах, че това ще е краят на вечерта, когато единият участник в конференцията (наполовина индиец и наполовина кувейтец) задърпа мен, бразилския тинейджър и странстващия учител от Узбекистан към недрата на черната пустиня.

- Хайде да отидем до Саудистка Арабия – беше предложението му, лишено от дълъг географски размисъл. – Няма кой да ни спре в тази тъмница!

Ние доброволно тръгнахме, като си светехме с телефоните, а моята стара Нокия блестеше с най-ярък блясък! По едно време от мрака срещу нас изскочиха две ослепителни тигрови очи, които впоследствие се оказаха фаровете на офф-роуд джиповете на йорданската гранична полиция. Групичката ни от скаути застина в очакване на някакво тежко порицание (признавам, че гузно се отдадохме на разни културологични стереотипи), но брадатите мъже с едва скрити шкембета, които излязоха от джиповете, ни предложиха да ни закарат в истински бедуински лагер. По средата на пустинята, в центъра на нищото.

Докато пътувахме в пищната тъмнина, фаровете на единия джип осветиха игривия танц на огромна змия върху пясъка. Изтръпнах. Ние се бяхме насочили пеша по този път допреди малко.

Спряхме недалече от открит огън, около който бяха насядали бедуините. Старейшината ни покани да седнем в кръг и ни помоли да разкажем истории от родните си места. Той самият буквално ни разказа приказка от „Хиляда и една нощ”. Заредиха се американски, централноазиатски и европейски разкази, като открихме огромни прилики между историите си, част от които водеха началото си от въпросните хиляда и една нощи. Сякаш това беше тази последна, самотна, единична нощ.

Когато се върнахме във фалшивия лагер, всеки се насочи умълчан към палатката си. Макар да бяха направени от дебел и издръжлив плат, палатките пропускаха пустинния вятър, който наслояваше пясъчни частици в косите ни. Градусите бяха паднали под нулата и се наложи пак да надяна кривоскалъпения си хиджаб. Исра ми помогна. Завих се с малкото пролетни дрехи, които бях взела за това априлско пътешествие и не мигнах цяла нощ. 

Ще кажете, от вълнение? Не, по-прозаично беше – пустинята ме обгърна със своята студенина като отхвърлена любима. Тя знаеше, че ще я напусна на другия ден.

Сутринта дойде очаквано топла и слънчева. Но моите 24 часа в ролята на Индиана Джоунс бяха изтекли. Време беше да сваля VR очилата и да се завърна в реалния цивилизован свят. Само че когато ги свалих, светът изглеждаше изкуствен, пуст, пикселизиран и фалшив. 

Все още сънувам пустинята.

Текстът и снимките са изпратен от Йоана Савова за рубриката „Стани автор“.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!