В първа книга от дългоочакваната нова трилогия на бестселъровия автор на New York Times магията отказва да умре.

Джо Абъркромби се превърна в един от най-впечатляващите и бързо набиращите популярност автори, а трилогиите „Първият закон” „Разбито море”, няколкото самостоятелни романа като „Червена страна” и „Герои”, както и разпознаваемият му стил превърнаха младия писател в достоен съперник на безмилостния Джордж Р. Р. Мартин.

Сега на български език отново в превод на Александър Ганчев се появява дългоочакваната „Малка омраза”, даваща началото  на нова трилогия от британския автор –  „Ерата на безумието”!

В един индустриализиращ се свят мястото на магията става все по-малко. Времето на героите и воинската слава сякаш е отминало, но дори и с поглед към бъдещето светът отказва да смени нрава си и кръвожадните порядки властват над Адуа.

Дъщерята на стария инквизитор Глокта –  красивата и арогантна Савин – е готова да извоюва признанието си в обществото благодарение на своя ум и бизнес нюх. Но извън лицемерните благороднически кръгове ѝ се налага да се сблъска с гнева на обикновените хора, жадуващи за промяна.

Във въздуха се носи екотът на предстоящата революция, а междувременно северняците са поели на поредното опостушително настъпление. Младият благородник Лео дан Брок трябва да се опълчи на Стаур Здрачния – бъдещия крал и наследник на престола на Севера. Над Света на Първия закон се спуска мрак и дори Риккъ, дъщерята на Кучето, не може да предвиди как ще завърши тази битка, дори да има дарбата да гледа в бъдното.

Развиваща се в Света на Първия закон, тази история за кръвожадност и смирение, за магия и наука, за революции и заговори може да се чете напълно самостоятелно от читателите, които за пръв път ще се потопят във вселената на Абъркромби.

Наситена с кръв, предателства, епични битки, много хумор и„Малка омраза”, Ерата на безумието започва. Но магията отказва да умре.

„Любовта, с малко насърчение, ще се превърне в безразличие или ненавист; омразата, омразата е безсмъртна.“

Уилям Хазлит

Из „Малка омраза”от Джо Абъркромби

... Баща ѝ казваше „никога не насочвай стрела срещу човек, освен ако не си сигурна, че го искаш мъртъв“, затова тя опъна само на половина тетивата и насочи стрелата надолу към пътеката.

– По-добре да не мърдате много – каза тя.

Възрастният мъж се вторачи в нея:

– Момиче, имаш халка на носа.

– Наясно съм. – Риккъ изплези език и докосна с върха му долния край на халката. – Държи ме здраво привързана за земята.

– Да не би да се заплеснеш и изгубиш в гората ли?

– Възможно е, в мислите си.

– Злато ли е? – попита младокът.

– Мед – излъга Риккъ. От опит знаеше, че златото има странната особеност да обръща неприятната среща в смъртоносна такава.

– Ами боята по лицето?

– Кръстът е добър знак, обичан от луната. Дългото око е винаги лявото око и кръстът му служи за прицел, държи го приковано в целта, за да прозре мъглата на бъдещето. – Без да откъсва очи от мъжете, Риккъ извърна леко глава и изплю сока от дървесната гъба. – Предполагаемо – добави тя, понеже не беше убедена, че досега кръстът се радваше на особен успех с изключение може би на това да се размаже по възглавницата, когато забравеше да го изтрие, преди да си легне да спи.

Явно не беше единствената, която се съмняваше в магическите му способности.

– Луда ли си? – изръмжа едрият с голямата брада.

Риккъ въздъхна. Не за пръв път трябваше да отговаря на все същия въпрос.

– За едни луда, за други забележителна.

– Би било много мило от твоя страна, ако прибереш лъка – каза възрастният мъж.

– Така си ми харесва. – Опашата лъжа. Дървото беше станало лепкаво в дланта є, рамото є започваше да боли от напрежението да държи тетивата наполовина опъната, а треперенето на тила є започваше да се усилва и заплашваше всеки един момент да се спусне по ръката є и да се превърне в подобаващ гърч, при който със сигурност щеше да изпусне стрелата.

Изглежда, младокът имаше още по-малко вяра и от нея, че тя ще успее да удържи стрелата. Той се сниши зад щита и взе да наднича нервно над металния кант. Едва в този момент Риккъ забеляза какво беше нарисувано на него.

– Имаш вълк на щита си – каза тя.

– Знака на Стаур Здрачния – изръмжа здравенякът и в тона му се прокрадна горделива нотка. И на неговия щит имаше изрисуван вълк, само дето боята беше така надрана и олющена, че беше останал почти на голо дърво.

– Хора на Здрачния сте значи? – Страхът се загнезди в стомаха на Риккъ. – Какво търсите по тия места?

– Дошли сме да сложим край на Кучето и свитата му от гъзоблизци, да върнем Уфрит обратно в Севера, където му е мястото.

Кокалчетата на пръстите на Риккъ побеляха от стискане на лъка. Страхът се оттегли да направи място на гнева.

– Как пък не, мамка му!

– Вече се случва. – Възрастният мъж сви рамене. – Нямаш избор, момиче, трябва да решиш само дали да се издигнеш с победителите, или да отидеш при пръстта с победените.

– Здрачния е най-великия боец на света, отстъпва само на Кървавия Девет! – добави възторжено младокът. – Той ще превземе обратно Англанд и ще изхвърли Съюза от Севера!

– Съюза? – Риккъ сведе поглед към нескопосано изрисуваната вълча глава на недодялания щит. – Вълкът погълна слънцето – прошепна тя.

– Тая е напълно побъркана. – Едрият мъж с брадата пристъпи напред. – Сега по-добре хвърли лъ... – От гърлото му се откъсна продължителен стон, ризата на гърдите му щръкна и от нея лъсна върхът на стоманено острие. – Оо – добави той и се свлече на колене.

Младокът се обърна да побегне. Стрелата на Риккъ се заби в гърба му точно под плешката.

Той извърна глава и я погледна озадачено, все едно не беше сигурен дали тя умишлено пусна стрелата, или просто я изпусна по невнимание.

Проблесна метал и главата на възрастния мъж се лашна напред, когато острието на копието на Изърн се заби в шията му. Той изпусна своето копие и посегна немощно с ръка към нея.

– Шшшт. – Изърн перна ръката му настрани, издърпа рязко копието и след острието му хвръкна тъмночервена струя кръв. Мъжът се строполи на земята, започна да се търкаля, притис-каше длани върху огромната рана на шията си в опит да спре рукналата кръв. Опитваше се да каже нещо, но тъкмо успееше да изплюе кръвта от устата си, и тя се напълваше отново. Накрая спря да мърда.

– Ти ги уби. – Риккъ усети как я облива гореща вълна. Забеляза няколко ситни пръски кръв по опакото на ръката си. Едрият мъжага лежеше неподвижно на земята, ризата му беше цялата подгизнала от кръв.

– Този го уби ти – отвърна Изърн. Младокът беше паднал на колене, скимтеше жално при всеки дъх и драпаше безпомощно през рамо към щръкналата от гърба му стрела. И ако пръстите му някак успееха да достигнат стрелата, тогава какво, зачуди се Риккъ и установи, че няма никаква представа. Сигурно и той нямаше представа. Май в този момент само Изърн бе способна да разсъждава трезво. Тя се наведе и небрежно изтегли ножа от колана на младока. – Надявах се да му задам няколко въпроса, но се съмнявам, че ще може да ми отговори с тая стрела в гърба.

Сякаш в подкрепа на думите є младокът изкашля кръвта от устата си в шепа и се вторачи в Риккъ. Изглеждаше някак засегнат, все едно бе накърнила и чувствата му.

– Е, какво пък, човек не може да има всичко на този свят. – Риккъ подскочи като ужилена при острия звук, с който острието на ножа се вкопа в черепа на момчето. То изви гръб, падна заднешком и единият му крак зарита във въздуха. Така ли изглеждаше и тя по време на припадъците си? Накрая кракът спря и Риккъ усети космите на ръката є да настръхват. За пръв път виждаше човек да умира пред очите є. И всичко стана така бързо, не знаеше какво да мисли.

– Не изглеждаха чак толкова лоши – каза тя.

– За момиче с амбициите да прозре в мъглата на бъдещето, имаш забележителния талант да пропускаш ставащото току под носа ти. – Изърн вече беше клекнала, забила върха на езика си в дупката, останала на мястото на един от липсващите є зъби, и тършуваше из джобовете на възрастния мъж. – Изчакаш ли да започнат да изглеждат лоши, значи си чакала прекалено дълго.

– Можеше да им дадеш възможност да...

– Да какво? Да те пратят при пръстта? Или да те закарат при Стаур Здрачния? Тогава прежулянето на мокрите панталони щеше да ти е най-малката грижа, на това момче му се носи отвратителна слава. – Тя хвана крака на възрастния мъж, завлече тялото му в шубрака отстрани на пътеката, после захвър-ли отгоре му падналото на земята копие. – Или смяташе да ги поканим да танцуват с нас из гората, да закичим цветя в косите си и да ги омаем: аз със сладки приказки, а ти с хубавата ти усмивка?

Риккъ изплю сока на дървесната гъба и се загледа в попиващата в земята кръв около пронизаната с нож глава на младока.

– Съмнявам се, че усмивката ми е способна на такива чудеса, а че приказките ти не са, и съмнение нямам.

– Ми значи освен да ги убием, какъв друг избор имахме? Проблемът ти е, че си цялата едно голямо сърце. – Изърн заби кльощав показалец в гърдата на Риккъ.

– Ау! – Риккъ отстъпи заднешком и постави ръка напряко на гърдите си. – Боли!

– Ъхъ, от горе до долу си цялата сърце. Затова чувстваш и най-лекото убождане. Трябва да го вкамениш това сърце. – Изърн стовари юмрук върху гърдите си и огърлицата от кости изтрака. – Безскрупулността е качество, на което луната се усмихва. – И сякаш да докаже и на дела, тя се наведе, сграбчи тялото на младока и го завлече безцеремонно в храстите. – Водачът трябва да е корав и безмилостен, за да не се налага хората му да бъдат такива.

– Водач на какво – смотолеви Риккъ и разтърка гърдата си. В този момент подуши дима, същата миризма като във видението є. Без да осъзнае как, хукна по пътеката.

– Ей! – викна зад гърба є Изърн с пълна уста. Беше натъп-кала в нея парче сушено месо, което току що бе открила в кесията на кръста на здравеняка с брадата. – Имам нужда от помощ с голямото копеле!

– Не – шептеше Риккъ при всяка крачка. Миризмата на дим се усилваше, а с нея и тревогата. – Не, не, не.

Изскочи от гората, направи, олюлявайки се, още една-две крачки и спря. Лъкът увисна в омалялата є ръка.

Утринната мъгла се беше отдръпнала и тя виждаше ясно цялото поле от прясно засети ниви до Уфрит, сгушен в прегръд-ката на сивите му стени от една страна и тази на сивото море от другата. Уфрит с тронната зала на баща є и обраслата, неподдържана градина зад нея. Добрият стар, скучен Уфрит, където бе родена и израснала. И сега той гореше. Точно както във видението є. Големият стълб дим се виеше в небето и вятърът го отнасяше към бурното море.

– Мътните да го вземат – прошепна дрезгаво тя.

Изърн се зададе с небрежна походка откъм гората, преметнала копието през раменете си, нахилена до уши.

– Знаеш какво означава това, нали?

– Война? – прошепна Риккъ ужасена.

– А, да, това също. – Изърн махна пренебрежително с ръка. – Но по-важното е, че се оказах права! – Тя плесна така здраво Риккъ по рамото, че едва не я събори по очи. – Имаш дългото око!

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!