10:00 ч. хижа „Рилски езера”. Слънцето се мъчи да си пробие път между сивкавите облаци.

Подухва лек вятър и поне засега времето изглежда на моя страна. Затягам връзките на обувките си и тръгвам към билото на планината. Целта ми е последното от Седемте рилски езера – Сълзата, от което се открива панорамна гледка към останалите шест. 

С твърда крачка и бодър дух поемам по пътеката. От свежата трева се подават малки цветчета, сякаш някой ги е втъкал в нея. Жълти, бели, розови, лилави – приличат ми на нишки в разноцветни килими. Природата като сръчна тъкачка е покрила с тях цели поляни. От време на време вятърът ги разресва и те, като че ли оживяват.

Изкачвам се до билото на планината. Спирам, за да огледам Долното и Рибното езеро от всички възможни ъгли. Веднъж са затулени в сянка, друг път озарени от златни лъчи, които трептят по повърхността им. Приличат ми ту на плачещи, ту на смеещи се очи. Поглеждам и към хижата, която вече е далеч под мен. Оттук изглежда като малка кибритена къщурка, която ще се сгромоли при по-силен порив на вятъра. След малко се надвесвам над Трилистника. Заслушвам се в песента на вятъра. Освен музика той довява и мъгла. 

Тръгвам. Искам да я изпреваря. Вече е по петите ми. Прилича ми на бял захарен памук. Носи се леко като воал и неусетно ме обгръща. Езерата, върховете всичко изчезва. Разтваря се като боя в бурканчето на художник. За момент се чувствам като в сън. Усещам как хладният въздух изпълва дробовете ми. От това планинско сънуване не успявам да погледам Близнака - стесненото през средата езеро, подобно на пясъчен часовник. Остава утехата,че ще го видя отгоре.

Започва да вали. Осъзнавам го, когато хората започват да обличат дъждобраните си. Вече съм до Бъбрека и спирам за кратка почивка. Езерото е толкова голямо, че трудно мога да го обхвана с поглед. Извивката му се губи зад възвишенията. Присядам до него и гледам как капките потъват във водите му. По-добре да тръгвам. Чакат ме още две езера, а няма изгледи дъждът скоро да спре.

На отсрещния склон се извива върволица от хора, които сякаш пъплят между скалите. Неусетно достигам Окото – сякаш издълбано в лицето на планината. Мъглата се спуска към него и го завива, както майка детето си. Наясно съм, че мечтаната гледка от върха ще си остане само копнеж. Единственото, което ще намеря там е мъгла, но това не е причина да не стигна до края.

Леви-десни – продължавам борбата с лошото време. Над езерото Сълзата, виждам само бял плащ, който от време на време се помръдва, за да покаже, че водата си е на мястото. За съжаление, вече и фотоапаратът ми подгизна и не може да запечата мистичния образ на Рила. Повечето кадри са на мъгляви петна и капки. Приличат на спомени от стара кинолента.

И моето преживяване ми прилича на един такъв спомен. На моменти картината се губи, но другите ми сетива запълват липсата ѝ. Скоро цветовете и формите ще избледнеят, но знам, че сърцето ми ще затупти по-силно, спомня ли си за дъждовния ден на Седемте рилски езера.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!