Към входа на пещерата „Бачо Киро" край Дряновския манастир води красива алея, покрита с разноцветен камък. Алеята спира досами пешеходния мост, под който се събират водите на река Андъка и студените извори на подземната река от пещерата. Отдясно на алеята се издига 40-метрова отвесна скала, наричана от жителите на околните села Досьовата стена.
Защо носи това име научих от моята баба. Почивахме, седнали на пейката след края на църковната служба. От цепнатините на огромната канара, извисяваща се пред нас, се стичаха тънки струйки студена вода. „Това са сълзите на Досьо," каза баба и подложи шепи под тях. И докато мокреше прошарените си коси под черната забрадка ми разказваше трогателната история на Досьо.
Моето въображение ме понесе по калдъръмените улички на малките селца по каменливото било на скалния масив „Балабана". Исках да видя поне във въображението си това малко селце, където се е родил и израснал Досьо. Мъжете тук били дюлгери - запей ли южнякът и тръгват по гурбет, а жените и децата подклаждат домашното огнище. По стъпките на дюлгерския занаят тръгва и Досьо.
Дойдел ли Димитровден, дюлгерите се завръщали и животът приемал други измерения - празници, именни дни, тлаки и седянки, годежи и сватби.
Било през дните преди Коледа, разказваше ми баба. „Синко - казал бащата на Досьо, - напредна в занаята, време е да завъртиш дом. Та мисля да пратим сватовници".
Не минали и две седмици, млада и красива жена пристъпила портите на Калиманската къща. Това била снахата.
Минавали годините. Щастливата булка цъфтяла в новия дом като красиво цвете в градина. Радостен и щастлив бил Досьо. Той с нетърпение чакал Димитровден, за да ощастливи жена си със завръщането си и с красивите подаръци, купени чак от Влашко - скъпи платове, блузи и гердани.
Всичко вървяло по реда си, докато един ден Досьо не срещнал непознат старец.
- Поспри, човече! - казал старецът. - Трябва да ти кажа няколко думи.
- Какво искаш, старче? - попитал Досьо.
Старецът споделил на Досьо, че невестата му е невярна. И отминал.
Започнали тягостни дни и дълги, тревожни нощи. Дълбоко в себе си Досьо таял горчивата мълва за невярната си жена.
Настъпила пролет и местните зидари се застягали - работа ги чакала. А Досьо щял да гони Влашко.
На втория ден след заминаването на Досьо в уличката край Досьовата къща се мярнала самотна фигура, която изчезнала към края на селото, а после като самодива се шмугнала в гората. Не след дълго бледоликата луна надникнала и осветила разголено женско рамо. Две тела мачкали пролетната трева на малката горска поляна. Но и друга сянка обикаляла наоколо. Див, отчаян вик смразил нощта. В края на поляната тъмнеел страшен силует. В ръцете му проблясвало студено острие. Панически побегнали прелюбодейците, целите в кръв.
На следващия ден открили в подножието на голямата скала обезобразен труп на мъж, скочил от върха на скалата. В ръка стискал парче памучен плат от женска рокля. Плат, донесен чак от Влашко.
- Голямо сърце имаше тоя човек, - въздъхна баба и замълча.
- Бабо, кой ти разказа тая история? - попитах аз.
- Да ми я разкаже? - учуди се баба. Аз познавах Досьо, а с неговата невярна жена сме момували - нали сме от едно село.
Днес „сълзите на Досьо" изтичат в белокаменна чешма, направена от умели ръце на местен майстор. А студената сива стена се изправя мълчалива като паметник, величествен паметник на съпружеската чест и вярност, на семейната любов и уважение, паметник на нещо, което страшно много липсва на съвременния свят.
Благодарим на dryanovo.net!
Тази легенда ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук за още интересни истории!
