Странджа не е просто планина. Тя е друг ритъм – по-бавен, по-тих, по-дълбок. Място, където вятърът носи истории, а мъглата не скрива, а разказва.

Тръгнах към нея за два дни, но още на първия разбрах, че времето тук се движи по свои закони.

Ден първи – селата, които пазят миналото

Пътят ме отведе до село Бръшлян – едно от онези, в които каменните къщи са по-стари от спомените. Улиците миришат на дим, див риган и влажна пръст. Всяка врата изглежда като портал към друго време.

В малкия етнографски музей научих, че някога хората тук са палели огньове, за да отблъснат злите сили в нощта. И докато слушах, вятърът започна да свири през комините – сякаш легендата оживя.

Следобед стигнах до Мишкова нива – древно светилище, скрито дълбоко в гората. Камъните там носят странна енергия, тишината е гъста и тежка, а усещането – почти свещено. Според местните, това е място, където земята диша.

Ден втори – реката, която разказва

На другия ден тръгнах по течението на река Велека. Водата се движи бавно, лениво, като че ли и тя не иска да напуска тази земя. По бреговете ѝ растат стари дървета, а сенките им приличат на фигури от предания.

В Синеморец, където реката се влива в морето, се спрях на плажа Бутамята. Тук Странджа среща морето, тишината среща вълните, а човекът – себе си.

Седнах на пясъка с чаша чай и си дадох сметка, че в този край на България човек не идва, за да види нещо. Идва, за да чуе.

Странджа не се показва на всеки – трябва да я слушаш, а не да я гледаш. Тя е планината на легендите и на мълчанието.

Два дни там са достатъчни, за да си спомниш нещо просто, което градът ни кара да забравяме: тишината също е език.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!