Емблематичният труд разглежда промените от „новите“ монархии в Западна Европа през XV век до трансаталнтическите глобални системи от държави.

Международната карта през последните петстотин години е подложена на множество промени – границите се „прекрояват“, малки държави се превръщат в основен фактор на геополитическата сцена за известен период от време, велики империи се въздигат и умират, за някои дори забравяме вече. Кои обаче са причините, довели до най-значителните промени в историята на Великите сили през последните петстотин години?

Класическият труд на Пол Кенеди „Възход и падение на Великите сили“, превърнал се в еталон в изследователската литература, се появява в достойно издание с твърди корици, за да припомни кои са икономическите и военни промени от зората на XV век до края на XX век, довели до оформянето на  съвременния свят.

Пол Кенеди започва своето пътешествие в миналото, стартирайки съссветовните събития около 1500 г., анализирайки силните и слабите страни на всяка от могъщите империи и държави по това време – Китай по време на династията Мин, Османската империя и навлизането на исляма в Индия, империята на Великите моголи, Московска Русия, Япония при шогуните Токугава, както и групата държави в Централна и Западна Европа. Разглежда борбите между Великите сили в периода между 1660 и 1815 г., когато някои бивши Велики сили, като Испания, Португалия и Холандия, изостават и се нареждат на втора линия, други, като Франция, Англия, Русия, Австрия и Прусия, набират мощ и застават на челно място. Преминава през бурното развитие на банковата и кредитната система през XVIII век, индустриализацията в Европа през XIX век, трескавите боричкания на Великите сили през 80-те години на XIX в. за колониални територии в Африка, Азия и районите на Тихия океан, за да достигне до катастрофите на Първата и Втората световна война и преразпределението на света след тях.

На достъпен език авторът успява да обясни някои от най-значимите събития, останали в сянка, но изиграли своята съществена роля в преразпределението на влияние. Подходящо за специалисти, студенти и читатели с интерес към политиката и историята, това издание се превръща в може би най-изчерпателната хроника на периода от XV до края на XX век – обширен и противоречив период, в който държавите се пускат „по течението на Времето“, за да доплуват до своите естествени възход или падение.

Придружено от важни таблици и карти и със стотици бележки, изданието на „Възход и падение на Великите сили“ е несравнимо по мащаб изследване, в което взаимната обвързаност на икономиката и военната стратегия на държавите рисува пъстър и детайлен портрет на света такъв, какъвто го познаваме днес, и в който се оглеждат драмите на отминалите векове.

Из „Възход и падение на Великите сили“ от Пол Кенеди

Ислямският свят

Още първите европейски мореплаватели, посетили Китай в нача­лото на XVI в., макар и поразени от размерите, населеността и богат­ствата му, вероятно забелязват, че това е държава, обърната навътре към себе си. Но това определено не би могло да се твърди за тогаваш­ната Османска империя, която се намира в средната фаза на експан­зията си, а като непосредствен съсед на Европа представлява и далеч по-голяма заплаха за християнството. От гледна точка на по-широките исторически и географски перспективи би следвало да застъпим ста­новището, че силите, разширяващи влиянието си върху хода на све­товните работи с най-бърз темп през XVI в., са именно мюсюлман­ските държави. Не само османските турци напредват на запад, но и Персия под управлението на Сефевидската династия благоденства при възкръсналите си сила, богатство и високоразвита култура, особено под владичеството на Исмаил I (1500–1524) и Абас I (1587–1629). Низ от силни мюсюлмански ханства все още държи под контрола си Пътя на коприната, минаващ през Кашгар и Тюрфан до Китай, и наподобя­ва веригата от Западноафрикански ислямски държави, образувана от Борну*, Сокото** и Тимбукту***. Господството на Индуистката империя на остров Ява е отхвърлено от мюсюлманските войски в началото на XVI в., владетелят на Кабул – Бабур, влизайки в Индия като заво­евател от северозапад, създава през 1526 г. империята на Великите моголи. Макар и нестабилна в началото, властта на Моголите впо­следствие е укрепена от внука на Бабур, Акбар (1556–1605), който изгражда Индийска империя на север, чиито граници се простират от Белуджистан на запад до Бенгал на изток. В продължение на целия XVII в. наследниците на Акбар настъпват все по-надолу на юг сре­щу Маратските княжества*, а по същото време холандци, англичани и французи навлизат в Индийския полуостров по море, но далеч в по- незначителна степен. Към тези светски свидетелства за мюсюлман­ската експанзия трябва да добавим и високото нарастване на броя на приелите вярата в Аллаха в Африка, Индия, Индокитай и Антилски­те острови, в сравнение с който числеността на новопокръстените от християнските мисии силно бледнее.

Но най-голямото предизвикателство, отправено към модерна Ев­ропа в нейния ранен период, са, естествено, османските турци или по-скоро тяхната завидна армия и ненадминатата им по онова време обсадна военна техника. Още преди началото на XVI в. владенията им се простират от Крим (където превземат търговските постове на Генуа) и Егейско море (където разрушават Венецианската република) до Левант. До 1516 г. османските войски успяват да завземат Дамаск, а през следващата година навлизат в Египет, разбивайки войските на мамелюците с помощта на собствени оръдия. Затворили по този на­чин Пътя на подправките от Индия, те се прехвърлят нагоре по река Нил и настъпват през Червено море към Индийския океан, където да­ват отпор на португалските нашествия. Тези победи внасят смут сред иберийските моряци, а князете и народите на Източна и Южна Европа тръпнат от ужас пред турските армии. Завладели България и Сърбия, турците играят доминираща роля във Влашко и по бреговете на Черно море, а след нашествията на юг към Египет и Арабия, при Сюлей­ман I (1520–1566) натискът им към Европа е подновен. Унгария, най- стабилната крепост на християнството по това време, не е в състояние да удържи превъзхождащите я турски армии и пада в битката при Мо­хач през 1526 г. – същата година, когато Бабур удържа победа в Пани­пат, плод на която е създаването на Моголската империя. Дали в най- скоро време цяла Европа ще последва съдбата на Северна Индия? До обсадата на Виена от турците през 1529 г. на мнозина тази вероятност изглежда твърде възможна. В действителност обаче Северна Унгария удържа фронтовата линия и Свещената римска империя е запазена. Но турците остават завинаги постоянна заплаха и упражняват нескон­чаем военен натиск, който никой и никога не може да пренебрегне напълно. А през 1683 г. техните войски отново обсаждат Виена7.

Почти толкова тревожна в много отношения е и експанзията на османската военна сила по море. Подобно на Хубилай хан в Китай, турците създават цял военен флот с едничката цел – да сринат обкръ­жената от морски води вражеска крепост, в случая Константинопол, на който султан Мехмед налага блокада от големи галери и стотици малки кораби през 1453 г., за да подсили атаката си. Страхотни флоти­лии от галери са пуснати в действие след това, изпълнявайки операции в Черно море, при нашествията на юг към Сирия и Египет и в поре­дица от морски схватки с Венеция за контрола на Егейските острови, Родос, Крит и Кипър. В течение на няколко десетилетия от началото на XVI в. флотове на Венеция, Генуа и Хабсбургското кралство задър- жат османските морски сили на педя разстояние, но към средата на столетието мюсюлманските военноморски сили предприемат активни действия навред по протежение на северното африканско крайбрежие, нападат пристанищата в Италия, Испания и Балеарските острови и накрая, преди да бъдат спрени в битката при Лепанто*, успяват да пре­вземат Кипър8.

Разбира се, Османската империя не представлява просто една во­енна машина. Елитни завоеватели, подобни на манджурците в Китай, османците налагат единството от официална религия, култура и език върху територии, по-обширни от земите на Римската империя, и над безчет разнородни поданици. Векове преди 1500 г. ислямският свят е по-напред от Европа в технологично и културно отношение. Градове­те са големи и добре осветени, с подходяща канализация, а в някои от тях има университети и библиотеки и поразително красиви джамии. В областта на математиката, картографията, медицината и в много дру­ги области на науката и промишлеността – мелничарство, леене на оръжия, строителство на фарове, коневъдство – мюсюлманите стоят на челно място в света. Османската система на набиране на бъдещи еничари измежду християнските младежи в балканските страни създа­ва хомогенни армейски подразделения от самоотвержени воини. Расо­вата търпимост довежда много даровити гърци, евреи и други поробе­ни поданици в услуга на султанския двор – главният леяр на оръдията, използвани от султан Мехмед II при обсадата на Константинопол, е унгарец. При успешното господство на Сюлейман I например силен бюрократичен апарат управлява четиринайсет милиона поданици – и това по времето, когато Испания има население от пет, а Англия едва от два и половина милиона души. Цариград в своя зенит е по-голям от всеки друг град на Европа, а през 1600 г. неговото население наброява петстотин хиляди души.

И все пак и на Османската империя е съдено да залитне, да се обърне навътре към себе си и да изгуби шанса да се превърне в до­минираща световна сила, макар и това да става ясно само век след поразително аналогичния упадък на Китайската империя при династи­ята Мин. Може да се твърди, че процесът настъпва като естествена последица от предшествалите го турски победи. Османската армия, макар и добре ръководена, навярно е в състояние да опази въздългите граници на империята, но едва ли може да продължи експанзията си, без да заплати прескъпо с муниции и жива сила. Османският империа­лизъм, за разлика от този на Испания, Холандия и Англия по-късно, не допринася кой знае каква полза на икономическия живот. Към втората половина на XVI в. империята се заплита в стратегическо свръхраз­тягане – огромна армия, разположена в Централна Европа, скъпи во­енноморски операции в Средиземно море, войски, натоварени с бойни задачи в Северна Африка, Егейско море, Кипър и Червено море, и нуждата от подкрепления за задържането на Крим срещу надигащата се руска военна сила. И в Близкия изток няма нито един спокоен фланг заради катастрофалния религиозен разкол, настъпил в мюсюлманския свят, когато шиитската секта* с център в Ирак, а сетне в Персия, по ставя под заплаха надмощието на сунитското учение*. На моменти по­ложението наподобява религиозните борби, водени по това време в Германия, и султанът успява да задържи господството си само като унищожава сектантите шиити с военна сила. Но отвъд границата ши­итското кралство Персия на Абас Велики е готово да влезе в съюз с държавите на Европа срещу Османската империя, точно така, както и Франция е готова да сътрудничи с турците неверници срещу Свеще­ната римска империя. При това неприятелско обкръжение Османската империя трябва да притежава забележително ръководство, за да за­пази развитието си, ала след 1566 г. на престола последователно се възкачват тринайсет некадърни султани.

Външните врагове и личните слабости не дават пълно обясне­ние за последвалите събития. Системата като цяло, подобно на тази в Китай при династията Мин, страда от недостатъците на силната цен­трализация, деспотизма и жестоката си ортодоксалност спрямо ини­циативата, свободомислието и търговията. Един слабоумен султан е в състояние да парализира Османската империя така, както никога един папа или император на Свещената римска империя не би могъл да вцепени цяла Европа. Без изрични указания отгоре артериите на бюрократичния апарат се втвърдяват, избирайки консерватизма пред промяната и задушавайки новаторството. Липсата на териториал­на експанзия и съпровождащата я богата плячка след 1550 г., заед­но с огромния скок на цените принуждават недоволните еничари да прибягват към грабежи във вътрешността на империята. Търговци и предприемачи – почти изцяло чужденци, подкрепяни в миналото, се оказват изложени на непредсказуеми данъчни порядки, а нерядко и на конфискация на имуществата им. Все по-високите налози подриват търговията и опразват градовете. Най-силно страдат селяните, чиито земи и добитък са нападани от войниците. С влошаването на положе­нието към грабежи прибягват и цивилни държавни служители, като искат рушвети и конфискуват цели товари със стоки. Военните разхо­ди и изгубването на азиатските търговски пазари по време на войните с Персия засилват отчаяното търсене от страна на правителството на

нови приходи, което пък развързва ръцете на безскрупулните бирни­ци9.

Ясно е, че ожесточената реакция към религиозното предизвика­телство, отправено от шиитите, отразява и предполага втвърдяване на официалното държавно поведение спрямо всяка форма на свободо­мислие. Печатните преси са забранени, за да се спре разпространени­ето на опасни схващания. Икономическите представи застиват на рав­нището на примитивното: вносът на западни стоки е желан, но износът е забранен; гилдиите са подкрепяни в усилията им да възпират нововъ­веденията и възхода на производителите капиталисти; търговията все повече е заклеймявана от страна на религиозните власти. Изпълнени с презрение към европейските идеи и обичаи, турците не желаят да при­лагат съвременните методи за борба с чумата, затова страдат повече от тежките епидемии. През 1580 г. в непонятен пристъп на реакцио­нерно мракобесие отряд еничари разрушава държавна обсерватория, набеждавайки я, че е причинила чума10. Армията се превръща в кре­пост на консерватизма. Макар и запознати, а периодично и поразявани от по-новото въоръжение на европейските сили, еничарските войски се модернизират прекалено бавно. Техните трудноподвижни оръдия не са заменени с леките оръжия от лято желязо. След поражението при Лепанто те не построяват по-маневрени кораби от европейски тип. На разположените на юг мюсюлмански флотове е просто разпоредено да стоят в спокойните води на Червено море и Персийския залив, като по този начин е заобиколена необходимостта да се строят океански съдове по португалски образец. Възможно е да има технически причини, кои­то да обяснят донякъде тези решения, но културният и технологични­ят консерватизъм също изиграват своята роля – за разлика от турците, берберските пирати начаса възприемат фрегатния тип военни действия.

Казаното по повод на консерватизма се отнася с еднаква, ако не и с по-голяма сила за империята на Великите моголи. Въпреки огром­ните є мащаби по времето на нейния зенит, независимо от блясъка на владетелските є дворове и изяществото на произведенията на из­куството и занаятите, дори въпреки напредничавата организация на банковото и кредитното дело системата е слаба в сърцевината си. Мю­сюлмански елит от завоеватели стои начело на огромни маси обеднели селяни, изповядващи индуизъм. В градовете има много търговци и Възходът на Западния свят

оживени пазари, а отношението на деловите индуски семейства към производството, търговията и кредитното дело би могло да послужи като идеален образец на протестантската етика на Вебер. В тази кар­тина на едно предприемаческо общество, готово да литне към нови икономически висини, преди да падне жертва на британския импери­ализъм, се редят и множеството недостатъци, присъщи на индийския начин на живот, които играят ролята на негови задържащи фактори. Абсолютната безкомпромисност на индуистките религиозни табута е противна на всяка модернизация – тя забранява да се убиват влечуги и насекоми, вследствие на което биват погубвани огромни запаси от храна. Социалните норми, регламентиращи отношението към сметта и физиологичните отпадъци, довеждат до перманентно нехигиенични условия – благодатна почва за развитието на бубонната чума. Касто­вата система задушава инициативата, насажда церемониалността и ограничава пазарните отношения, а влиянието, упражнявано от брах­манските жреци на индийските местни владетели, е знак, че духът на реакционерство завладява и най-високите обществени слоеве. Всеки опит за радикални промени е потушаван в зародиш. Затова не е из­ненадващо, че по-късно много англичани, първоначално ограбващи, а сетне помъчили се да управляват Индия съобразно принципите на утилитаризма, в последна сметка напускат страната с усещането, че тя завинаги ще остане загадка за тях11.

Но владичеството на Великите моголи едва ли може да се сравни с администрацията на индийското гражданско управление. Бляскавите дворове са центрове на крещящо разхищение, чиито мащаби биха из­глеждали прекалени дори и за Краля Слънце във Версай. Многохиляд­ната прислуга и лентяите, екстравагантните одежди и бижута, харе­мите и държанките, безчетните телохранители могат да се изхранват единствено чрез изобретяването на механизъм за системно ограбване. Бирниците, длъжни да набавят определени суми за господарите си, безмилостно плячкосват както селяните, така и търговците – парите се събират независимо дали реколтата е добра, а търговията – успешна. И тъй като този опустошителен грабеж не е ограничаван нито консти­туционно, нито по някакъв друг начин, не е чудно, че данъчното об­лагане е наречено „всеядно“. Населението плаща колосални годишни вноски, а не получава почти нищо в замяна. В комуникациите настъпват незначителни подобрения, ала липсва механизъм за подпомагане на бедстващите по време на глад, наводнение и чума, а последните, естествено, са доста чести явления. Ето защо на този фон управлени­ето на династията Мин изглежда благодатно, та дори и прогресивно. На практика упадъкът на Моголската империя е предопределен от на­растващата трудност да опази себе си от маратите на юг, афганците на север и най-сетне от Източноиндийската компания. Всъщност причи­ните за нейния срив са по-скоро вътрешни, отколкото идващи отвън.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!