Имало едно време по земите български река. Казвали й Струма. И в долината на тая река имало село - Кощилявци. Никой обаче не знае защо и кога е било.
През 15-и век селото било разделено на две махали и народът български нарекъл едната с друго име. Хората разказват, че след Велбъждката битка от 1330 г. в полето под селото имало много кости и черепи. И новото име Лобош дошло оттам - от лоб, което значи череп.
Приказката, която ще разкажа, е за църквицата на това село. Нарича се Св. Йоан Богослов, известна още като Св. Йоан Летни. Построена през далечната 1350 г.и запазена от милостта на времето до днес.
Близо до Лобош и Кощилявци имало едно друго село - Пчелинци. То било едно от многото китни селца в област Мрака. Така наричали в средновековието долината около днешен Радомир. Църквата на селото била построена на висока и удобна скала на южния бряг на Струма. Скалата, наричана Пчелин камък, висока 80 м, се виждала от цялото село и така християнската вяра от храма Господен струяла като светлина навред. В наши дни до мястото има път през с. Поцърненци. Разклонът е на пътя Радомир-Кюстендил.
Легендите разказват, че на мястото на пътя до река Арката през май всяка година правели курбан, като принасяли жертва - вол или теле. Една година пропуснали и тогава всички стада от цяла Рудина планина се стекли към мястото. Един вол се приближил и се пробол с рога си. Сам се дал курбан. Така разказват хората.
Но минали години, даже векове. Дошли други, модерни времена. Водите на реките се улавяли в язовири, да работят за новия, по-умен Човек. И през 70-те години на миналия век село Пчелинци било залято от съдбата си. Потопили го под модерен язовир, а хората изселили по околните села. Все пак името останало. Нарекли язовира Пчелина. Но църквицата запустяла...
За Пчелин камък българският политик Константин Иречек пише: “В селото Пчелинци лежат на един връх развалини от крепост и църква; там са намерени огромни грънчарски съдове и бакърена мрежа на броня за главата на военен кон”. Сега на Пчелин камък е останала само църквата.
Язовирът гордо се ширел в далечината. Подпирал върховете на Рудина планина, разливал се и променял пейзажа. Човекът, научен да използва природата, се нагаждал към новите блага. Вадел риби от водите му. Водел стадата си на паша по избуелите наоколо треви и това донякъде осмислило погубването на селото.
Радомирското поле запазило живота у себе си. Вярата също се запазила. Намирали се добри люде, които давали от себе си за добруването на Пчелин камък и на осиротялата църква. И така, и храмът Св. Йоан Летни заживял отново. Малката църквица започнала да привлича туристи със скромния си чар и богатата си история. Стенописите от минали векове станали силата, с която тя се надявала да пребори самотата. Вековната и всерушаща самота. Но, милата, сгрешила!
Били времена на неверници. Децата били възпирани да посещават черкви, учениците - наказвани, когато почитали църковни празници... Младото поколение се възпитавало от комунисти, хора над религията. И в не тъй далечната 1983 г. в храма връхлетели варвари. Записвали за историята имената си върху иконите. Избождали очите им, може би както повелявало "модерното" им възпитание. А след тях идвали и още... Църквицата стенела под тежестта на годините и не можела да разбере - кое е по-опасно, вековната й самота или пък бъдещето в оживление?
Оцеляла бе и при османските насилници, надявала се пак да оцелее. Надеждите й може би били в последните разумни поколения. Те отново идвали, почивали си в сенките на язовира с вече ново име Пчелина, разглеждали и снимали, но, струва ми се, варварските навици били оставили назад във времето.
Отново се появили добри хора, белосали отвън вековните стени, закривайки срама, полепнал ни от скорошни предшественици. И така, църквата Св. Йоан Летни заживяла пак щастливо.
И аз бях там. Показвах на детето си дълбоките устои на родината. Дано и в бъдеще децата ни не се присмеят на дедите си!
