И както морето гали бреговете на Мумбай, така Индия докосна мен.
Сантиментално начало, ще кажете, но пътешествието в тази част на света разтваря сърцето и потапя в друга възможна реалност без начало и без край. Като безкраен филм, в който вече си бил и безброй пъти ще бъдеш себе си, за да се слееш без съпротива.
Пазачът на портата
След полета до столицата Делхи на ръба на изнемогата около три часа пътуваме с кола до градa, в който ще останем за седмица в семеен ашрам. Въздухът е особен, но отпъждам мислите и отдавам недоволството в носоглътката на джет лага. Възхитена съм, че автомобилът побира шестима пътници, шофьора и багажа ни, а впоследствие ще усвоя безценни индийски уроци за плътно усвояване на пространството.
И така – движението е обратно, редуват се рикша след рикша, на всяка има надпис „Blow Horn”, шофьорите бибиткат, а клаксоните отекват поне тройно в главата след въздългия нощен полет. Пътуваме по магистрален път, изпреварва се от всички страни и трафикът изглежда безнадеждно непредвидим. Затова решавам да не се напрягам излишно и отклонявам поглед към крайпътните ниви, където кипи живот. Средата на ноември е, температурата е близо 30 градуса. Въпреки че слънцето се скрива изненадващо малко след 18 часа вечерта, вече е осезаема мекотата на онези безкрайни индийски дни.
Пристигаме във Вриндаван – тук времето е приказно и спряло. Изведнъж усещам радостен прилив, че преди пътуването нямах възможност да чета детайли, които да подредя в спретнати предразсъдъци. Невъзможно е, няма как да сте подготвени, каквото и да ви разказват в аванс.
Невъзможно е да се подготвите за любовта, която пулсира в ритъма на този омайващо древен град, за амалгамата от аромати и звуци, животни и хора по пъстрите улици, вглъбени погледи и безкрайни усмивки. Безкрайно е и сърцето на баба, който посреща и изпраща на портата на семейния ашрам Мунгир Радж Мандир. Той не говори с думи, а с благостта в очите си, която докосва отвъд всички имена и титли. Всепризнати пакостници във Вриндаван са маймуните, които дебнат отвсякъде. Един ден наблюдавам баба как плаши маймуните с прашка, за да ни подари пълноценен отдих в градината. Когато последната нощ се подготвяме да напуснем ашрама, в очите му сияят сълзи. Така сияе и фенерчето му в тъмнината, докато се уверява, че не сме забравили куфарите. Сигурна съм, че баба дълго време стои на портата, за да осветява пътя на колата ни в онази нощ. Мечтая си над всички хубави истории да бди сърце като неговото.
Реката на любовта
Ямуна символизира вечната любов. Нежна и красива е реката, която сякаш припява безбрежно тъжна песен. Преди да се влеят в Ганг, водите й преминават през ключови градове като Делхи, Агра, Матхура и Вриндаван. И въпреки че западняшкият поглед вижда предимно една замърсена река, тук вярват, че водите й носят целебна и пречистваща сила. Ежедневното потапяне в реката, церемониите с огън и цветя, безусловната отдаденост на местните към Ямуна са хипнотизиращи за чуждия поглед, който трансформира първоначалното неразбиране в тихо възхищение.
Докато наблюдавам свещенодействието във водата и първичния ми страх да направя същото, с известна доза самоирония се усмихвам на внезапното заключение, че съм си истинска европейка. Появява се ново парченце от пъзела, което нагледно обяснява основната разлика спрямо Изтока и защо обратното на страха е любовта. В действителност в света, от който съзнателно реших да се откъсна тогава, всички от малки сме научени да следваме разума за сметка на сърцето.
Познавам те много добре, сияйно сърце
Макар и рядко, животът подарява срещи, които са и неизбежни, и съдбовни. От дистанцията на времето така кристализира срещата със Садху Махарадж, нашия домакин в семейния ашрам. Наследник на кралската фамилия в областта Мунгир, Индия, един ден той решава да се откаже от властта и благосъстоянието си, за да се отдаде на ашрама, в който сияе безусловната любов. Именно с тази аристократична радост към живота и широко отворено сърце домакинът ни приема като гости от България. Самото му присъствие усмихва и докосва с лекота, за която всички срещнали го някога знаят, че е отвъд думите. Докосва като някой, когото обичаш. Безкрайни са часовете, споделени с него, в които се унасяме в т.нар. беседи и мелодиите на неизменния хармониум. От Садху Махарадж научих, че всъщност познаваме себе си много добре – някъде там между абсолютното дъно и необятните висини, където сърцата са невероятно красиви.
Идете първо да се снимате пред Тадж Махал, рече ни, след това можете да правите каквото си искате в Индия. Така и сторихме.
Всяка стъпка е свещена
Отправяме се към забележителностите в град Агра, за да се слеем с тълпите гости и гидове, готови да откликнат като маймуните на всяко дърво. След като влизаме в ролята на редови туристи и научаваме (не)истините за наистина внушителния храм-мавзолей на любовта Тадж Махал, позираме за обещаните исторически фотографии. Дворецът, в който са вградени несметни тонове страст, съкровища и мрамор, подарява и гледка към любимата река Ямуна.
През следващите дни посещаваме не толкова популярни кътчета, но със силен магнетизъм в Говардхан, Радха Кунд и Вриндаван, за които легендите разказват, че всяка стъпка е свещена. Често се питам кога свършват западняшкото любопитство и духовният туризъм, за да настъпи осъзнаването достойни ли сме да вървим по стъпките на предците по тези свещени земи.
Вълшебства във Вриндаван
Въпреки че архитектурно личат десетки пластове, сградите и приказните истории, вплетени в тях, сякаш остават непокътнати от всяка външна намеса. Едва на петия ден мобилният оператор успява да извести, че роумингът на телефона е включен. Това усещане за абсолютно безвремие въздейства като в медитативна реалност, все по-близки стават местните, повечето от тях ходят боси. Според преданията именно тук Кришна е прекарал детството си и с това Вриндаван привлича многобройни поклонници не само от Индия, но и от цял свят. Неслучайно в града с население около 60 000 жители има между 5000 и 7000 храма, като сред най-древните е Мадан Мохан – едно от най-силните места, което някога ще имам благословията да споделя.
По тесните и прашни улички със завидна лекота се разминават забързани рикши, необезпокоявани крави, кози и прасета следват пътя си, а маймуните скачат от покрив на покрив. Безспирна глъч води към оживения пазар, където се разкрива сърцевината на града. Край сергиите губим представа за времето, докато се отдаваме на изкушението да вкусим знайни и незнайни плодове, с етикет любими мигновено се сдобиват тропическият дар custard apple, кокосовият орех, сокът от нар и захарна тръстика. Част от уличния празник са и стотици различни на цвят, а еднакви на вкус сладки, няколко мухи се шляят във въздуха, но полетът им отдавна не смущава полезрението. На пазара, разбира се, има и специален магазин, в който туристическият ентусиазъм може да бъде задоволен с европейски шоколад и вода от Ганг.
Също така неусетно се изнизват часовете в магазините за молитвени броеници, които в Индия наричат мали, за живописно пъстри сарита (рокли) и шалове. Имаме щастието да сме тук за Дивали – най-големия индийски празник, който продължава пет дни и е равносилен на Коледа по нашите земи. За Дивали всички момичета си купуват нови сарита, ние също. Вълнението е толкова осезаемо, че за първи път се прокрадва известна напрегнатост заради трескавата подготовка. Задължителни са кичестите гирлянди от цветя, десетки специални ястия и пъстра заря в небето за Дивали, наричан още празника на светлината. Най-важен обаче е пламъкът на свещите, който озарява всички кътчета.
Маймуни дебнат отвсякъде
В Индия не всичко е светло, особено ако не си готов да преминеш отвъд зоната на комфорт. Често умът се държи като същинска неспокойна маймуна и скоковете й от дърво на дърво наблюдавах и тук. Първият сблъсък е въздухът – още с първото вдишване на индийска земя съм наясно, че за мислите предстои оспорвана игра, в която няма да помогне шалът пред носа и устата. Резултатът е възпалено гърло, което се възстанови напълно при завръщането ми в София. Знаех, че питейната вода е изпитание, но не очаквах да купувам минерална и за къпане, тъй като от чешмите усещането за мен е непоносимо лепкаво. Още веднъж преминавам отвъд зоната на комфорт, приемайки, че във Вриндаван няма да открия спирт, с който си внушавах, че дезинфекцирам съдовете за хранене. И храната – изпитвам дълбока благодарност към неизменната индийска подправка, която толкова доскучава, че се впускам в експерименти със забранените улични лакомства.
Колкото по-далеч отиваме, толкова по-дълбоко пътуваме към себе си, при това отвъд удобните рамки. На принципа на бумеранга по-далечните пътешествия притежават ресурса по-силно да разтърсят вкоренените навици и модели, преобръщайки и нас, и гледните точки.
Кой съм аз
С този въпрос често се шегуваме в Кайвалядхама седмица по-късно. Това е най-старият в света йога институт, който се намира в града с нежното име Лонавла, на около 110 километра от мегаполиса Мумбай. Тук ни посреща пълната противоположност на Делхи и Вриндаван, която хармонично съчетава триковете на Изтока и Запада – великолепни ботанически градини, природолечебен център с аюрведа, натуропатия, йога и медитация, както и специализирана книжарница за индийска философия. Въздухът и улиците са чисти, дори водата не смущава туристическата ни чувствителност. И е толкова спокойно и тихо, че вече ни липсват дивият чар и неизменният празник по прашните улички на Вриндаван.
По време на престоя в института гостуваме на Свамиджи, за да отправим десетки питания, от които прелива европейска наивност. На финала отговорите трансформираха всички въпроси в един-единствен, заслужаващ внимание: кой съм аз? Ехото на тази загадка се слива с тишината, обгърнала дълбините на будисткия храм Баджа в областта Лонавла. Датиран от 2-ри век преди Христа, комплексът включва 22 изсечени в скалите пещери, където най-впечатляващ е откритият параклис в средата. На това място усещането за тук и сега е толкова мощно, че най-сетне започваме да чув(ст)ваме себе си.
Дъжд в Мумбай
15 дни след пристигането ни в Индия е време да си тръгнем. Имаме кратък престой в нощен Мумбай и разходка, колкото да се насладим на промяната във въздуха. Уличен търговец ни подарява гирлянд от уханни бели цветчета, напомнят момина сълза. В последния ден вали първият дъжд, ознаменуващ началото на зимния сезон и онзи гъдел, който португалците наричат saudade – отвъд дъждовната носталгия е радостта за любовта, която остава. Защото Индия докосва като някой, когото обичаш.
P.S. С благодарност на Нина, Хари, Кирил, Ева, Каруна, Дими, Вио, Теди и Габи, че споделяме най-далечното пътуване.
*
Текстът е изпратен от Илиана Найденова за рубриката Стани автор. Споделете и вие пътешествията си на info@peika.bg. Снимки: Vrindavan Experience и личен архив.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
