Имало едно време едно село.

Хората в него съградили храм на най-високата скала в околността – Пчелин камък. Кръстили го Свети Йоан Летни. Сутрин той пръв посрещал зората, а вечер се сбогувал със слънчевите ласки. Приютявал скръбни души, давал опрощение и съхранявал вярата. Дошли по-нови времена и властта решила да превърне селото в язовир. Пръснали се хората, а домовете им били потопени. Параклисът останал, за да напомня, като надгробен кръст, че някога в подножието му е имало живот. Малко по малко обаче започнал да запустява…

Това накратко е историята на село Пчелинци, потопено от съществуващия днес язовир „Пчелина” край Радомир (известен още като яз. „Лобош“). Дали заради причудливата си история или хиптонизиращата красота, параклисът се е превърнал в магнит за фотографи, романтици и пътешественици. И аз му се каних отдавна. 

Пътят до храма минава покрай село Прибой  и  през Поцърненци. Според местния фолклор името на селото идва от „поцърнени”, което означава „почернени”. По време на Руско-турската война от 1878 г. оттеглящите се турци опожарили селото и избили жителите му, затова започнали да наричат мястото Поцърненци.

В селските дворове кипи живот. Движа се по главната улица.Стигам до магазина в центъра и завивам наляво. Оттук пътят е само напред. След последните къщи се ширят свежи поляни. Няколко крави са излезли на паша и ведро махат с опашки. Оставам колата при тях и продължавам пеша.

Няма ни дръвче, ни сянка. Завързвам любимата си червена кърпа на главата. Започвам да разказвам за потъналото село и оцелелия средновековен храм на тримата ми спътници.

Язовир не се вижда. Започват леки подмятания, че сме объркали пътя. Не, че не ми се случва често, но този път няма грешка. След 20-минутна разходка виждам белия силует на храма.

Изкачвам се до самотния параклис над спокойните води. Входът му е малък и нисък. Бялата дървена пейка до него е пристан за уморени пътници. Тя има магически сили, защото веднага успокоява учестения пулс от изкачването. Каква е тайната ли? – гледката, която се открива от нея.

Дървената порта на храма е притворена. Преди да прекрача прага поглеждам надолу и виждам това:

Параклисът пази своите стенописи почти 7 века, преди да бъдат поругани от знайни и незнайни съвременници. През последните години той се поддържа на доброволчески начела. Икони, покривки, кръстове, всеки носи по нещо, за да вдъхне нов живот на мястото.

Излизам и сядам на бялата пейка. Във въздуха се носи носталгия по един безвъзвратно отлетял свят. Добър или лош не зная.

Водата се разлива като синкава боя в палитрата на художник. Вятърът набраздява повърхността ѝ. Опитвам се да си представя къде ли се е намирало потопено село. Днес може да го откриете само в историите, разказвани за него…  

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!