Ако има книга, която може да ви накара да отидете на остров Корфу (и да не е пътеводител), това е „Градината на боговете“ на Джералд Даръл.

Всъщност тя е само една трета от гръцкия островен вдъхновител, част е от трилогията за Корфу, която включва още „Моето семейство и други животни” и „Птици, зверове и роднини”. Благодарение на поредицата гръцкият остров се прославя по цял свят и неслучайно една от забележителностите му днес е паметникът на Даръл, издигнат от признателните корфучани.

„Градината на боговете” (издателство Колибри) излиза за първи път през 1978 г. и затвърждава славата на автора си като човек с невероятно чувство за хумор и ненадмината дарба на естествоизпитател. Именно на Корфу Даръл превръща семейното жилище в зверилник и се посвещава изцяло на изучаването на местната фауна. Прочетете откъс от „Градината на боговете“:

Втора глава: Призраци и паяци

Що се отнася до мене, за цялата година най-важният ден от седмицата беше четвъртък, защото тогава идваше Теодор. Понякога посещението му се превръщаше в дълъг семеен празник – заминавахме с файтони на юг и правехме излет на някой отдалечен плаж или нещо друго от този род. Обикновено обаче двамата с Тео предприемахме „екскурзия“, както настояваше да наричаме излизанията си той.

Окичени с колекционерски принадлежности и торби, сакове за пеперуди, шишета и епруветки и придружени от кучетата, тръгвахме да изследваме острова, обзети от същия приключенски дух, който сигурно е изпълвал сърцата на изследователите от викторианската епоха, дръзнали да тръгнат към най-непроучения континент – към Африка.

Малко от викторианските изследователи обаче са имали предимството да бъдат придружавани от човек като Теодор – той бе незаменим като подръчна енциклопедия, която вземаш при пътуване. Виждаше ми се всезнаещ бог, само че беше още по-хубаво, тъй като Теодор съществуваше в действителност. Всички, запознали се с него, се изумяваха не само от невероятната му ерудиция, но и от скромността му. Спомням си как седяхме на верандата сред останките от разточителното угощение към следобедния чай на мама, слушахме изнурените цикади, които призоваваха нощта, и засипвахме Теодор с въпроси. Той стоеше, облечен в изрядния си туидов костюм, русата коса и брадата му бяха в безупречен вид, а очите му блясваха от интерес при въвеждането на всяка нова тема.

– Теодор – попита го Лари, – в Палиокастрицкия манастир има картина, която според монасите е изрисувана от Панайотис Доксерас. Ти как мислиш?

– Ами… – предпазливо започна Теодор, – боя се, че по този въпрос знам твърде малко. Все пак обаче сигурно имам право да кажа, че тази творба по-скоро е на Цадзанис, тъй като има една негова много интересна малка картина в Патера, в тамошния манастир. Сещате ли се, малкия манастир по пътя на север от Корфу. Е, Цадзанис, разбира се…

И през следващия половин час Теодор ни изнесе, макар и накратко, изчерпателна лекция за историята на живописта в Йонийските острови от 1242 година насам, като приключи с думите:

– Но ако искате мнението на специалист, от доктор Парамитиогис ще научите много повече, отколкото от мене.

Не е чудно, че се държахме към него като към оракул. Изразът „Тео казва, че…“ слагаше печат на автентичност и върху най-малкото сведение, което човек се готвеше да сподели; това бе пробният камък, за да се съгласи мама с каквото и да е – от препоръката да се храни само с плодове до това, колко безопасно е да се държат скорпиони в спалнята. Теодор бе капацитет за всички. С мама можеше да си говори за растения, особено за подправки и готварски рецепти, като същевременно я снабдяваше с криминални романи, каквито притежаваше в изобилие. С Марго можеше да разговаря за диети, гимнастика и различни мазила, които се предполагаше, че помагат срещу петна по кожата, обриви и акне. Можеше без усилие да се издигне до всяка идея, която започнеше да занимава неспокойния ум на брат ми Лари – от Фройд до вярата на селяните във вампири, а на Лесли обясняваше историята на огнестрелното оръжие в Гърция или зимните навици на зайците. Що се отнася до моя жаден, търсещ и невеж дух, за всички мои въпроси Теодор представляваше извор на знания, от който до насита пиех.

Обикновено той пристигаше в четвъртък към десет часа, разположил се невъзмутимо отзад в кабриолета, със сребристосива мека шапка на главата, с колекционерското сандъче на коленете и сложил до себе си бастуна, върху който имаше малка марлена мрежа. Аз, на крак още от шест часа, гледах дали той се задава откъм маслиновите горички и вече бях изпаднал в отчаяние, че може да е забравил кой ден е днес или да е паднал и да си е счупил крака, или пък да му се е случило някакво друго нещастие.

Голямо беше облекчението ми, когато го виждах да седи отзад в кабриолета, сериозен, невъзмутим и невредим. Слънцето, дотогава сякаш в плен на затъмнение, отново изгряваше. След като церемониално се ръкуваше с мене, Теодор плащаше на кочияша и му напомняше да се върне вечерта в уречения час. После, метнал колекционерската си торба на рамо, той оглеждаше терена, като се поклащаше и лъснатите му до блясък ботинки опираха ту на пети, ту на пръсти.

– Мисля, че… хм… нали разбираш… – започваше той. – Може да се поровим из езерцата близо до… хм… Контокали. В случай че… хм… няма друго място… където би предпочел да отидем.

С радост заявявах, че езерцата край Контокали напълно ме задоволяват.

– Добре – казваше Теодор. – Една от причините, поради които непременно искам да отида… хм… нататък… е, че пътеката минава покрай един много хубав ров… тоест ров, където съм откривал множество забележителни екземпляри.

Увлечени в оживен разговор, ние тръгвахме, а кучетата, провесили езици и въртящи опашки, напускаха сянката на мандариновите дръвчета, за да ни последват. След малко ни настигаше задъхана Лугареция, понесла торбата с обяда, за който и двамата редовно забравяхме.

Проправяхме си път през маслиновите горички и си приказвахме, като периодично спирахме, за да разгледаме някое цвете или дърво, птица или гъсеница: всичко беше мливо за нашата мелница и Теодор знаеше по нещо за всичко.

– Не, не ми е известен начин, по който да запазиш гъбите в колекцията си, каквото и да използваш, те… хм… ще се спаружат. Най-добре е да ги нарисуваш с молив или с бои, или, да речем… нали се сещаш, да ги фотографираш. Можеш обаче да събираш разни видове спори, те са забележително красиви. Какво? Ами… хм… махаш шапчицата или…хм… пънчето на гъбата и я захлупваш върху бял лист. Разбира се, всеки фунгус трябва да е узрял, иначе няма да пуска спори. След време внимателно вдигаш шапчицата от хартията… тоест внимаваш да не размажеш спорите и… хм… откриваш, че отдолу са изписани много забавни шарки.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!