Не, няма да ви говоря как беше почивката по "Бай-Тошово време".
На 25 години съм, така че изобщо не съм хванала този период. Не че като всеки човек не съм слушала достатъчно истории и преживявания, така че спокойно мога да се пренеса в онези далечни години, но сега не става въпрос за това.
Сега ще ви върна не толкова назад във времето, едва 15-20 години назад (май не е малко). Моето детство. Малко русичко хлапе, тичащо напред-назад, кипящо от енергия. Цял ден стражари и апаши, народна топка, дама, ластик и какво ли още не, се играеше на улицата до здрачаване. Никой не се притесняваше, че играем на пътя - кола минаваше през часове, а и деца да играят на улицата си беше нещо съвсем в реда на нещата, така че вместо гневни викове и псувни, хората ни изчакваха да си вземем топката съвсем усмихнати и добронамерени.
Играта навън беше най-важна и ако някой го накажеха да не излиза, това беше най-тежката присъда. Сега децата не излизат, не знаят кой живее на тяхната улица. Стоят вкъщи затворени, защото те така искат - така живеят. Играят компютърни игри, слушат музика, цъкат на телефоните и таблетите, а най-голямото им наказание е да прочетат книга. Никой не е оцапан с пясък, кал и надраскан с тебешир, както бяхме ние. Сега децата са чисти и спретнати. Никой не помни какво беше супа от кал, която момичетата старателно приготвяхме и украсявахме с маргаритки. Не се чува "Пу за мен!", "Ти гониш!" и "Самолет №5". Чува се сигнала от получаване на съобщение и харесване на снимка. Всичко ни харесва, но във фейсбук. Следваме 1000 човека, но всъщност не познаваме истински никой.
Някак времето беше по-спокойно преди, хората умееха да се наслаждават на мига, на живота, да поспрат за миг... Сега чувам барабанене с пръсти по клавиатура, звънящи телефони, клаксони, викове и псувни, защото някой е отнел предимството на друг, хората бързат, бързат, бързат... Винаги бързат... Всеки ще изпусне нещо някъде и трябва да стигне някъде, но БЪРЗО... Никой няма време да поспре за миг и да се огледа наоколо и да усети аромата на спокойствието. Ако сега ми дадете за пример хората по кафенетата, ще ви кажа само, че ако нямаше фейсбук, повечето нямаше да знаят рождените дни и цвета на очите на близки и приятели.
Хората се отдалечиха и се забравиха. Срещата с приятели вече не е сладки приказки до късно, приятна разходка в парка или общо хоби. Вече тя е - "Снимай ме тук!"... "Не, не в тази поза, не изглеждам добре така...".... "Чакай да ни тагна от тук!"... "Трябва да си направим GIF-че как си даваме наздраве!"... "Тук е скучно, но дай да си направим една снимка, за да изглежда, че сме се забавлявали"... "Бързо да снимам каква красива порция са ми донесли, не знам дали е вкусна, но другите също не знаят..." ...
Социалните мрежи ни дадоха възможност да имаме връзка с хората, които не са до нас, а в чужбина, и не можем да комуникираме с тях често. Но тези, които са наблизо, дори на съседния стол, вече не им обръщаме внимание, защото сме твърде заети да гледаме снимки, да отговаряме на "важни" съобщения, да правим сторита и да се отбелязваме...
Животът ни стана социална мрежа. Човекът стана акаунт. Взаимоотношенията стават официални не след брака, а след като сте ги отбелязали във фейсбук. Прекъсват се с SMS или отново по социалните мрежи, с такава лекота, че някой би си помислил, че е филм. Толкова писане, съобщения, изпращане на снимки. Излизаш с приятел/ка, а пишеш по телефона с друг/а. Логиката се губи някъде в мрежата и тракането по клавиатурата на телефона. Седнали сте на кафе, а от 40 мин разговаряш по телефона и разказваш какво правите и колко е забавно... Кое?! Къде е забавата се питам? Какво значение има кой е харесал снимката, кой е видял сторито, кой ни е последвал? Какво значение има щом собствените ни приятели вече разбират за нас нещата от фейсбук? Имаш 500 харесвания на снимката, а кой те харесва наистина в живота? Пишеш чувствено слово и слагаш емотикона сърце над снимка с гаджето, за да си мислят хората, че всичко между вас е наред. Но всъщност на кой наистина му пука?
Отиваш на почивка. Летният бриз гали косите ти. Морската вода те разхлажда от горещите слънчеви лъчи. Тичаш бос по плажа, смееш се, щастлив си. Забравил си изобщо къде е телефонът и да запечаташ този момент, но той ще остане завинаги с теб, въпреки това. Ти си го изживял, почувствал, запомнил...
Преди да ме пратите да живея в гората, като ми кажете, че това е настоящето, ще ви кажа, че аз също имам фейсбук, инстаграм, правя снимки и сторита. Вече всички съществуваме така. Това е ежедневието и начина ни на живот. Но нека не се губим в мрежата... Нека запазим приятелите, моментите и преживяванията си. Имайте свой снимки, които не сте показали на никой, освен на близките си. Имайте специални моменти, в които нямате нужда от телефон. Бъдете навън с някой, но не само тялом - слушайте го - за него е важно, както и за вас. Бъдете хора не само по Коледа и за кампании, а за вътрешно удовлетворение и за това всички да бъдем малко по-добри. Харесвайте, но не само снимки и страници, а си позволете да харесвате хората около вас като ги опознаете на живо. Наслаждавайте се на моментите истински, защото те отминават бързо и няма да се върнат, а това стори ще остане само за 24 часа, а после никой няма да го помни...
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
