Книгата с разкази за любовта излиза не само в хартиено издание, но и във вариант с изящни дървени корици

Едно неустоимо книжно изкушение – „Целувката“ (Издателство "Изток-Запад") е сборник с разкази за любовта от Марк Твен, Антон Чехов, Иван Бунин, О′Хенри, Мери Шели и непревежданата досега в България Кейт Шопън. Освен в стандартен вид, сборникът се предлага и с изящно изработени дървени корици.

Тази книга е събрала различните лица на Купидон - смешни и тъжни, страстни и сантиментални, загадъчни и вълнуващи…

Прочетете разказа на Кейт Шопън - „Целувката“, който дава названието на сборника.

*

Целувката

Навън все още беше съвсем светло, но вътре, заради спуснатите завеси и тлеещия огън, излъчващ слабо и треперливо сияние, плътни сенки пълнеха стаята.

Брантейн седеше в една от тези сенки; сянката го беше погълнала, но той нямаше нищо против. Това, че е скрит, му придаваше смелост, за да не откъсва очи, пълни с целия плам, който изпитваше, от девойката, която седеше на светлината от камината.

Тя беше много красива, нежна и с пищна окраска, както е характерно за брюнетките в добро здраве. Излъчваше спокойствие, лениво галеше копринената козина на котката, свила се на скута ѝ, и сегиз-тогиз бавно вдигаше поглед към сянката, в която седеше нейният събеседник. Говореха тихо за неща без значение, несъмнено не от нещата, занимаващи мислите им. Тя знаеше, че той я обича – беше откровен, не го премълчаваше, защото не притежаваше достатъчно лукавство да крие чувствата си, нито имаше желание да го прави. За последните две седмици бе търсил нейната компания ревностно и упорито. Тя уверено го чакаше да ѝ се обясни и възнамеряваше да приеме предложението му. Доста невзрачният и непривлекателен Брантейн беше баснословно богат; тя желаеше да получи такова допълнение към него, какъвто се полага при подобно богатство, и щеше да настоява за това.

В една от паузите в разговора им за последния чай и за предстоящия прием вратата се отвори и влезе млад мъж, много добре познат на Брантейн. Девойката обърна лице към него. С една-две крачки той стигна до нея и като се надвеси над стола ѝ, преди тя да заподозре какво е намерението му, защото не се сети, че той не е видял госта ѝ, мъжът я целуна по устните пламенно и продължително.

Брантейн бавно се изправи; и девойката се изправи, само че бързо. Новодошлият се оказа между двамата, а чувството, че му е забавно и изпитва известно пренебрежение, се бореха с изписаното върху лицето му объркване.

– Струва ми се – заекна Брантейн, – че се задържах прекалено дълго. Нямах представа... Искам да кажа, нека си вземем довиждане.

Стискаше шапката си и вероятно не забеляза, че тя му подаде ръка, защото самообладането не я беше напуснало напълно; но не се осмели да му заговори.

– Да пукна, ако видях, че той седи там, Нати! Знам, че се получи ужасно неудобно. Надявам се обаче да ми простиш този първи... тази първа проява на нетактичност. Чакай, какво става?

– Не ме докосвай и не ме доближавай! – сърдито каза тя в отговор. – Как си позволяваш да влизаш вкъщи, без да позвъниш?

– Дойдох заедно с брат ти, и друг път съм го правил – хладно предложи той оправданието си. – Влязохме през страничния вход. Брат ти се качи горе, а аз дойдох тук с надеждата да те видя. Обяснението е достатъчно просто и би трябвало да приемеш, че злополучната случайност беше неизбежна. Заклевам те, кажи, че ми прощаваш, Натали! – помоли я той, вече омекнал.

– Да ти простя ли? Та ти не знаеш за какво говориш! Все едно, че не съм те чула. Зависи дали... Въпрос е дали изобщо ще мога да ти простя някога.

На следващия прием, за който говориха двамата с Брантейн, когато тя видя, че и той е там, приближи се до него, като се държеше с подкупваща искреност.

– Ще ми позволите ли да говоря с вас минута-две, господин Брантейн? – попита тя с чаровна, макар и смутена усмивка.

Брантейн изглеждаше извънредно нещастен, но когато тя го хвана под ръка и го отведе в търсене на усамотен ъгъл, лъч надежда се смеси с почти комичното изражение на мъка върху лицето му. Очевидно тя щеше да говори направо.

– Може би не бива да настоявам за обяснение, господин Брантейн, но аз... Но аз се чувствах много неловко, едва ли не нещастна, след краткото произшествие онзи следобед. Когато си помислих, че сигурно сте разбрали погрешно станалото и сте си помислили нещо... – По кръглото, безхитростно лице на Брантейн се виждаше, че надеждата печели превес над изпитваната мъка. – Разбира се, дадох си сметка, че това не е от значение за вас, но заради самата мен искам да знаете, че господин Харви е дългогодишен близък приятел. За ваше сведение, винаги сме били като братовчеди, така да се каже, като брат и сестра. Той е най-близкият съдружник на брат ми и често си въобразява, че му се полагат същите привилегии, както на член от семейството. О, добре разбирам, че е абсурдно и не сте очаквали да ви осведомя за това, че може би е дори недостойно... – Малко оставаше тя да заплаче. – Но смятам за извънредно важно какво си мислите... за мене.

Говореше възбудено, с много тих глас. От лицето на Брантейн напълно бе изчезнало нещастното изражение.

– Значи наистина ви е грижа какво си мисля за вас, госпожице Натали? Мога ли да се обръщам към вас с „госпожице Натали“?

Завиха по дълъг, слабо осветен коридор, украсен от двете страни с високи, изящни растения. Бавно стигнаха до самия му край. Когато се обърнаха, за да се върнат по стъпките си, лицето на Брантейн грееше, а по нейното лице бе изписан триумф.

Харви беше сред гостите на сватбата и издебна един от малкото мигове, когато тя остана сама.

*

– Съпругът ти ме прати да те целуна – каза той.

По лицето и заоблената ѝ изящна шия мигом плъзна червенина.

– Предполагам, че е естествено за един съпруг да се чувства така, че да проявява щедрост при подобни случаи. Той ми каза, че не би желал бракът му да попречи на приятната близост, съществувала между мене и тебе. Нямам представа какво си му наговорила – продължи Харви с арогантна усмивка, – но той ме изпрати да те целуна.

Тя се почувства като играч на шах, който премислено е използвал фигурите и партията е поела предначертания ход. Когато усмихната вдигна поглед към него, очите ѝ светеха с нежност, а устните ѝ сякаш не можеха да дочакат целувката, към която подканяха.

– Само че ще ти призная нещо – продължи тихо той, – което не споделих с него; щеше да е проява на неблагодарност. На теб обаче ще го кажа. Престанах да целувам жени, целуването на жени е опасно.

Е, оставаше ѝ Брантейн с неговите милиони. Човек не може да има всичко на този свят и беше малко неразумно от нейна страна да го очаква.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!