Малката книжарничка на любовните истории – в компанията на книгите човек не може да бъде самотен

  • Малката книжарничка на любовните истории – в компанията на книгите човек не може да бъде самотен
    Малката книжарничка на любовните истории – в компанията на книгите човек не може да бъде самотен

По книжарниците вече можете да откриете „Малката книжарничка на любовните истории“от Джейми Адмънс – история, изпълнена със светлината и надеждата на новото начало.

„Малката книжарничка на любовните истории“ от Джейми Адмънс – очарователна история за любовта към книгите... и магическите тайни, скрити сред страниците им.

Хали Уинстън може и да има „уин“ (печеля, англ.) в името си, но никога не е печелила нищо през живота си. Живее в неприятен малък апартамент със съквартирант студент, който непрекъснато ѝ краде храната и влачи нескончаема върволица от непознати девойки. Девойки, които обикновено решават, че тя му е майка.

Когато е уволнена за пореден път от работата си като сервитьорка в местната кръчма заради непохватност, Хали не може да не се зачуди дали лошият ѝ късмет винаги ще я съпровожда. Но когато се прибира, подгизнала от дъжда, я очаква имейл, който ще промени живота ѝ завинаги.

Робърт Пейдж, собственикът на любимата ѝ малка книжарничка, се оттегля от работа. Провел е томбола кой от редовните му посетители да поеме делото му като негов наследник и да стане новият собственик на книжарница „Имало една страница“. И печелившият билет е на Хали.

Хали винаги е мечтала да притежава книжарница, но хората с толкова лош късмет като нейния не сбъдват мечтите си. Мечтите следват хората с подредени животи. Възможно ли е това да е истина?

Но сред отрупаните лавици на новата си книжарница Хали се чувства у дома. И трябва да признае, че красивият и очарователен художник, който използва книжарничката като ателие, също ѝ помага да се отпусне. Когато двамата започват да откриват тайнствени любовни послания, скрити сред страниците на книгите, истината вече не може да се отрече – магията на книгите никога не оставя своите читатели да си отидат.

Защото светът е безкрайно голям, когато имаш книги.

„Малката книжарничка на любовните истории“ от Джейми Адмънс ни повежда сред лабиринт от лавици, книги, обичани повече от всичко, и тайните, които ни разказват – дори години по-късно. Защото книгите често знаят по-добре от нас от какво имаме нужда – преди дори да сме го осъзнали сами.

Из Малката книжарничка на любовните истории

Джейми Адмънс

Малката книжарничка на любовните истории – в компанията на книгите човек не може да бъде самотен 

ПЪРВА ГЛАВА

Отключвам стаята си, влизам и затварям вратата зад гърба си с огромното желание да се строполя на леглото и да се престоря, че този ден не се е случил. Захвърлям нещата си и се насочвам към приканващия ме юрган, но се спъвам в един кабел и залитам, като това движение дръпва лаптопа ми, който е включен с този кабел. Изквичавам и се опитвам да го хвана в момента, в който той започва да пада от нощното шкафче. Скачам напред и благодаря на всички носещи късмет звезди във Вселената, когато успявам да го хвана, преди да се разбие на пода.

Може би в този ден все пак ми се полагаше малко късмет. Когато изквичавам, съквартирантът ми чука по стената от стаята си до моята, предупреждава ме да съм по-тиха.

Аз извъртам очи и връщам лаптопа на нощното шкафче, избутвам кабела му навътре под леглото, за да не може човек да се спъне в него, и го включвам, за да се уверя, че не е повреден.

Току-що изгубих работата си, не мога да си позволя да плащам и за поправка на лаптопа, а ще ми е нужен, за да започна утре да си търся нова работа.

Докато зарежда, аз свалям работните си дрехи, обувам стария си широк анцуг за джогинг, въздишам с облекчение от другия край на стаята, когато на екрана се появява обичайната ми снимка на десктопа – библиотеката на Бел от „Красавицата и звярът“.

Най-накрая се строполявам на леглото и протягам ръка да отворя групите си във Фейсбук и да видя дали днес някой има препоръки за книги. Четенето на книги е единственият начин да направя този ден по-приемлив. Първо проверявам бързо имейлите си и едва не се разсмивам на един, чийто предмет заявява „Ти печелиш!“.

Несъмнено поредният спам. Въпреки че името ми започва с „уин“[1], никога през живота си не съм печелила нищо. Затова опреснявам страницата си няколко пъти и разтърквам очи, за да се уверя, че вече не съм заспала и това не е просто сън.

Скъпа мис Уинстън,

Пише ви Робърт Пейдж. Току-що проведохме томболата за книжарницата и имам удоволствието да ви информирам, че билетчето, което изтеглихме от шапката, беше с вашето име. Поздравления! Вие спечелихте „Имало една страница“! Моля да се свържете с мен възможно най-скоро, за да уредим посещение, така че да ви разведа официално из новата ви собственост и да уговорим дата за прехвърлянето.

Поздрави,

Робърт Пейдж

ПП. Много се радвам, че печелившият си ти, Хали. Мисля, че си много подходяща за това място!

 

Свалям очилата си и избърсвам стъклата с тениската си, но когато отново поглеждам екрана, имейлът все още е там. И не се е появил нов, който да казва „Ха! Иска ти се!“. Познавам Робърт Пейдж доста добре. Той не е човек, който обикновено си прави шеги, а вече е и началото на май, така че е пропуснал първи април с цял месец.

Изпищявам и след това притискам ръка към устата си, очаквайки съквартирантът ми отново да започне да чука по стената, но музиката му се усилва – Let’s Get It On на Марвин Гей, какво въображение – и таблата на леглото започва да се удря в стената и едно или две от оскъдно облечените момичета, които видях по-рано, започват да пъшкат. Наистина ли нямат нещо по-интересно за правене в понеделник следобед? Когато скоростта на ударите се засилва, лампата се разклаща и от тавана пада мазилка, а аз използвам възможността да се просна на леглото и да заглуша вика си в юргана, докато се търкалям развълнувано и очевидно надценявам ширината на единичното легло, защото се търкулвам от него и падам на пода, омотана в юргана.

Ох. Все още мократа ми коса е паднала върху лицето ми, аз я прибирам назад и плюя руси кичури, докато проверявам още веднъж екрана на компютъра си, за да се уверя, че всичко това не е сън, защото падането със сигурност щеше да ме е събудило.

Имейлът все още е там.

Това всъщност е истина. Вярно е, че съм спечелила книжарница. И не просто коя да е книжарница, а най-любимата ми книжарница на света. Е, поне от тези, в които съм била. И под „света“ имам предвид малкия район в Котсуолдс между мястото, където съм израснала, и мястото, където живея сега. Не съм пътувала много по-далече, освен сред страниците на книгите. Светът е безкрайно голям, когато имаш книги.

Как е възможно това да се случва? Винаги съм мечтала да притежавам книжарница, но хората с толкова лош късмет като мен не сбъдват мечтите си. Винаги съм искала да работя с книги, но наоколо няма много такива възможности и единствения път, когато имаше обява за работа като управител на книжарница, в деня на интервюто два от автобусите закъсняха и когато накрая стигнах, прогизнала от дъжда и със счупено токче – разкъсвана между това да вляза, куцукайки боса или да подскачам на един крак, те отказаха да ме интервюират заради закъснението ми.

Така или иначе губех всяка работа, която получавах. Какъв е смисълът да се опитвам да работя с нещо, което обичам? Четенето трябва да ми е просто хоби и трябва да се насоча към разумна кариера в... каквато работа успея да задържа най-дълго, без да ме уволнят.

Бях купила билета в един студен и влажен януарски следобед на връщане към автобусната спирка, след като бях посетила майка ми и сестра ми, винаги чудесно извинение да вляза в „Имало една страница“ и да разгледам.

Както винаги, Робърт Пейдж беше зад щанда и седнал на стола си, плетеше одеяла, които да бъдат изпращани на децата в разрушената от война Босна, необичайно хоби за осемдесет и две годишен мъж, което само го правеше по-ексцентричен и интересен като онзи път, когато бях влязла и го бях видяла с шарени кичури дълга изкуствена коса, прикрепени към твърдите му бели коси, и лъскави нокти с цвета на дъгата, защото бе позволил на едно дете в книжарницата да го гримира.

В онзи следобед преди четири месеца той хвърли бомбата, че се оттегля от работа. Робърт продаваше книги в „Имало една страница“, откакто се помнех, от времето, когато бях на две и мама ме заведе там, за да купим новоизлязлата книжка с картинки, до времето, когато още не бях тийнейджърка и отчаяно исках да намеря последната книга на Джуди Блум, и чак досега, когато все още харча прекалено много от мизерната си заплата за книги. Той беше постоянното присъствие в книжарницата, от онези възрастни, мили лица, които те карат да се чувстваш добре дошъл, които знаят нещо за всичко и винаги, винаги са на разположение. Не можех да си представя някога да видя някого другиго зад щанда.

И след това хвърли още по-голяма бомба. Нямаше да продава „Имало една страница“, а щеше да я подари на човек, който иска да я управлява. И за да е всичко справедливо, в месеците, преди да се оттегли, продаваше билети за томбола, за да се излъчи победителят.

При трийсет паунда билетчето и стриктно само по един билет за клиент това не беше евтино. Книгите, които можех да си купя с тези пари... всъщност не можех да си го позволя и смятах, че е абсолютно безсмислено, защото единственото нещо, което бях спечелила през живота си, бяха въшките от едно момче в началното училище, но не мисля, че това се брои. Но вълнението на Робърт за плана му беше по-заразяващо и от въшките и беше невъзможно човек да не се увлече от мечтата някак да се окаже победителят. Колко удивително би било да притежаваш книжарница? Да живееш и дишаш с книгите всеки ден. Да ти плащат, за да галиш книги, да подреждаш книги, да говориш за книги, да препоръчваш книги и да наблъскваш книги в ръцете на нищо неподозиращи непознати?

Аз чета блогове за книги в интернет и членувам в безброй фейсбук групи, но да имам възможността да го правя в реалния живот, да изляза иззад щанда и да споделя любовта си към книгите с реални хора? Това щеше да е невероятно.

Прилежно си купих своята задължителна-с-покупката-на-билет книга – една готварска книга за мама, защото живея с надеждата един ден тя наистина да спази някоя рецепта, и подадох парите, които всъщност трябваше да оставя за тока, и няколко вечери след това заспивах с мечтата да продавам книги, с мечтата тази прекрасна книжарничка да е моя, да седя зад този лъснат махагонов щанд, да подавам безплатни книгоразделители и да плета одеяла за босненски деца. Е, може би без онази част с плетенето. Последния път, когато отворих списание с плетива, ме уволниха от работата ми в галантерията, защото едва не избодох окото на една клиентка.

А после напълно престанах да мисля за това. Всеки път, когато влизах в книжарничката, Робърт седеше там с куката за плетене и преждата и изобщо не споменаваше за оттегляне. Помислих си, че е променил решението си. И нека да сме честни – независимо от всичко, никога не бих спечелила. Никога не съм имала късмет.

До този момент. Ставам от пода, настанявам се на ръба на леглото и се навеждам напред, за да погледна още веднъж имейла, все още убедена, че не може да е истински.

Може би затова никога през живота си не съм имала късмет. Може би целият се е събирал за този момент. Може би съдбата или Вселената, или каквито там сили съществуват, са решили да имам най-лошия късмет на света, само за да може в този обикновен ден през май да спечеля книжарница, за да започне нов етап в живота ми.