Милениум: Онова, което не ме убива - откъс от романа

  • Милениум: Онова, което не ме убива - откъс от романа
    Милениум: Онова, което не ме убива - откъс от романа

Милениум. Онова, което не ме убива“ на Давид Лагеркранс е продължение на трилогията „Милениум“ на Стиг Ларшон, но без да е базиран на бележките на покойния писател.

 

Излиза през август 2015 г. и е вече преведен на 38 езика, като първото издание само в САЩ е от 500 000 екземпляра.

За да оцелее, вестник „Милениум“ отчаяно се нуждае от финансова инжекция. За да спаси вестника, журналистът Микаел Блумквист отчаяно се нуждае от история. И тя се появява една вечер след телефонно обаждане. Замесени са американската Агенция за национална сигурност, американската компютърна компания „Солифон“ и руската мафия в противоборство с шведския топизследовател Франс Балдер, разработил алгоритъм за създаване на изкуствен интелект, малкият му син аутист Аугуст, момче с изключителни дарби, служителите от шведската полиция Ян Бублански и Соня Мудиг, специалиста по ИТ-сигурност Ед Нийдъм, младоците от Републиката на хакерите… И най-вече с добре познатата ни от трилогията на Стиг Ларшон суперхакерка Лисбет Саландер с прякор Осата. Лисбет е преминала през ада и е продължила напред, за нея важи прочутата фраза на Ницше: „Онова, което не ме убива, ме прави по-силен”.

Прочетете откъс от романа на Давид Лагеркранс - „Милениум: Онова, което не ме убива“:

*

Франс Балдер винаги се бе възприемал като безобразен баща.

Макар че Аугуст вече беше на осем години, съвсем доскоро Франс дори не бе правил опити да се нагърби с бащинската роля, а и сега не можеше да се твърди, че задачата му вдъхва усещане за комфорт. И все пак това беше негов дълг, така гледаше на нещата. Момчето си бе изпатило при бившата му жена и проклетия й мъж, Ласе Вестман.

Ето защо Франс Балдер бе напуснал работата си в Силициевата долина и бе отлетял за дома, та сега стоеше на „Арланда“ едва ли не в шок и чакаше такси. Навън беше ад. Дъждът и бурята го шибаха в лицето и той за стотен път се питаше дали постъпва правилно.

Тъкмо той ли от всички егоцентрични глупаци щеше да стане баща на пълен работен ден, ама че откачена история! Със същия успех можеше да се хване на работа в зоологическа градина. Не знаеше нищо за децата и почти нищо за живота изобщо. Най-чудното бе, че никой не го беше молил за това. Никоя майка или баба не се бе обадила да го умолява и заставя да си поеме отговорността.

Сам беше взел решението, та сега планираше, напук на едно старо съдебно решение за попечителство и без каквото и да било предупреждение, просто да прекрачи прага на бившата си съпруга и да си прибере сина. Сто на сто щеше да си има неприятности. Проклетият Ласе Вестман като нищо щеше да го разпердушини от бой. Е, това беше положението. Така че той се качи в такси с жена зад волана, която с маниакално упорство дъвчеше дъвка и правеше опити да поведе разговор. Нямаше да й се удаде дори и в някой от по-розовите му дни. Франс Балдер не беше привърженик на непринудените беседи.

Просто си седеше на задната седалка, замислен за сина си и всичко случило се в последно време. Аугуст не беше единствената, нито дори основната причина да напусне „Солифон“. Целият му живот се намираше в повратна фаза и за миг се почуди дали наистина ще намери сили да се справи. На влизане във Васастан се почувства така, сякаш кръвта му се е пресушила, та потисна импулса си да тегли една майна на всичко. Вече нямаше право на отстъпление.

Плати за таксито, когато спряха на „Туршгатан“, извади багажа си и го остави от вътрешната страна на входната врата. Единственото, което взе със себе си нагоре по стълбите, беше празната пътна чанта с пъстроцветната карта на света, която бе купил на международното летище в Сан Франсиско. Сетне застана запъхтян на вратата и затвори очи, представи си всички възможни сцени на кавги и безумие, но всъщност, помисли си той, можеше ли да ги укори?

Никой не се появява така изневиделица, за да изтръгне едно дете от домашната му среда, още по-малко пък баща, който досега е участвал в оглеждането му само чрез вноски по банкова сметка. И все пак случаят беше спешен, така го възприемаше, ето защо изпъчи гърди и натисна звънеца, колкото и да му се щеше да побегне. Никой не се показа, не и веднага. После вратата се отвори със замах и отпреде му застана Ласе Вестман със своите наситено сини очи, масивен гръден кош и мощни лапи, сякаш създадени, за да млатят – това беше причината толкова често да играе лошия на широкия екран, макар и никоя от ролите, Франс Балдер бе убеден в това, да не беше лоша колкото онази, която играеше в живота.

– О, божке – поде Ласе Вестман. – Не е зле. Самият гений ни идва на гости.

– Дойдох да взема Аугуст – рече той.

– К’во?

– Смятам да го отведа, Ласе.

– Сигурно се шегуваш.

– Никога не съм бил по-сериозен – направи опит да завърже разговор той и ето че се появи бившата, Хана, от стая косо вляво.

Определено не беше съхранила красотата си от едно време. Твърде много нещастия й се бяха събрали, а навярно и твърде много цигари и чашки. При все това стомахът му се сви от неочаквана нежност, особено след като забеляза една синина на врата й. А и, изглежда, въпреки всичко й се щеше да каже нещо за добре дошъл. Само дето така и не смогна да отвори уста.

– И как така изведнъж ти запука? – попита Ласе Вестман.

– Стига толкова вече. Аугуст се нуждае от безопасен дом.

– И ти би могъл да му го осигуриш, Жиро Конструиро? Кога си вършил друго, освен да се взираш в компютъра?

Промених се – отвърна той и се изпълни със самосъжаление не само защото се съмняваше да се е променил и на йота.

Освен това потрепери, когато Ласе Вестман пристъпи към него с огромното си туловище, което излъчваше дълго акумулирана ярост. Стана му съкрушително ясно, че няма с какво да се противопостави, ако този побъркан тип го нападне, както и че цялата идея от начало до край беше откачена. Ала странното бе, че не последва изблик, никакви сцени, само сурова усмивка, сподирена от думите:

– Охо, ами че страхотно!

– Какво искаш да кажеш?

– Чисто и просто, че беше крайно време, нали, Хана? Най-сетне малко чувство за отговорност от страна на господин Заетия. Браво, браво! – продължи Ласе Вестман и театрално запляска с ръце, а впоследствие тъкмо това всъщност изплаши Франс Балдер най-много – колко лесно пуснаха момчето.

*

Вижте и трейлър на книгата: