Или едно тридневно приключение с колела София – Враца – Крайова – Видин, от което ще разберете защо във Враца гарга не каца, има ли баница в село Баница, кой живее в шарените къщи-дворци в Румъния и кой е грешният начин да мотивираш изтощен от каране по нанагорнища колоездач.
Звъни се. Минава кратка вечност, докато се осъзная. Алармата! Ужас! Обръщам се на другата страна и задавам да повтори... пак... и пак, и пак. След пет-шест повторения отварям едно око и пускам крак на пода. Чудя се за кратко дали да се откажа. Поглеждам часовника - 15 минути до срещата. Надве-натри събирам в раницата, каквото смятам за необходимо, и яхвам колелото.
Ден 1
Зачаках своя спътник на уреченото място в центъра на София... Още по хлад, в ранната утрин се носехме с колелата в посока Искърското дефиле и крайна дестинация за деня - Враца. Сигурна съм, че ако бях хвърлила един поглед на картата, нямаше да съм чак толкова уверена в себе си, но в никакъв случай не искам да си поставям граници. Твърдо съм решена да опитам, а защо не и да стигна.
Не след дълго изкачванията започват и моментално съжалявам за двете бири с Ели и Ани, изпити снощи.
По пътя събираме още двама души и продължаваме заедно напред. Виждам голям зор до малко след Своге. С оплезен до колене език, вече съм на предела и ето, че започва готиното. Страхотен ден, пътят не е натоварен, а гледките са спиращи дъха. Реката, препускащите по повърхността й отблясъчета, мирисът на свежо, цветовете на дърветата. Скалите край Лакатник, величествено издигащи се над брега. Къщичката на отвеса, в която съм си заплюла да нощувам някога. Живот напира от всички страни и усмивката се закача трайно на лицето ми.
За Искърското дефиле има доста инфо в нета, възможни са най-различни варианти за еднодневни пътешествия или с преспиване, затова отварям малка скоба да споделя нещата, които аз проверих. Любимата ми къщичка на скалата при Лакатник е алпийски заслон "Орлово гнездо" и се извисява на внушителните 300 метра над реката, построен е през 1938 г. Районът около Лакатник е карстов и има много пещери, една от които е Темната дупка, в която бях влизала с приятел преди години и съвсем непредвидено останахме без светлина. Незабравимо преживяване! Има множество водопади и няколко екопътеки, Черепишките скали и манастирът, сгушил се под тях. Изобщо доста места заслужават внимание, но нашата цел е далечна.
Малко преди Враца, пред очите ми изниква ужасно нанагорнище. Вече не е чак толкова забавно. Караме по натоварен път, дишаме прах и изгорели газове, влачим бавно нагоре на фона на прелитащите покрай нас коли. Бая се понапъвам, за да издрапам и пак се сещам за двете бири от снощи.
Ехе, ето я заветната табела! Двама чакат мен, после ние чакаме Митето, който едва се добра до нас и се просна на тревата под табелата.
Ура! Пристигнахме!
Снимка и проблем на дневен ред: къде ще спим? Почти веднага, след като спряхме, започва да ме човърка въпросът какво общо имат гаргите с Враца и защо не кацат там? Почвам да се ровя из телефона, докато мъжете търсят нощувка. С изненада откривам, че в началото на миналия век пернатите животинки били обявени за вредители, жестоко преследвани и обстрелвани. Явно тогава са били горди от факта, че гарги там не кацат, вероятно изтребени до крак. Наистина доста се оглеждах да видя някоя, но нямаше. Сигурно Враца е зачертана с черен кръст в картата на вродения им GPS.
Намираме хотелче на прилична цена. Изборът не е голям, тъй като повечето са претъпкани (в този ред на мисли ви съветвам да уредите спането си предварително).
И ето ни, на 115 км от началната точка и на метър от хотела. Бърз душ и обиколка на центъра. Моето любопитство граница няма, затова издебвам рецепционистката, за да й задам малко от вълнуващите ме въпроси. Казва ми за пещера Леденика, прохода Вратцата, водопада Скакля, и за село Лиляче, което е на 15 км северно от града. Там се намира природната забележителност Божи мост. Било удивително, имало екопътека и останки от римска крепост. Не я чакам да довърши, бързам да го добавя в "to do" списъка си, за да го посетя в някой следващ трип.
Тръгваме в посока центъра. Харесва ми. Градът, снишен в полите на Врачанския Балкан, откъдето и да го погледнеш, е на фона на скалите, които му придават леко суров и загадъчен привкус. Признавам си, скапана съм, задничето ми се е оформило по седалката и не ми се мисли за утре.
Ден 2
Съмва се. Пак играя номера с алармата и пропускам да закуся. Времето е разчетено, гоним ферибота в 12 часа от Оряхово. Разделяме се. Ние с Божо тръгваме, а другите ще ни догонват. Вече сме по пътя, обръщам се назад, за да запечатам в съзнанието си града и скалите над него, нежно погалени от изгрева.
Не се наслаждавам дълго на утрото. Пак се почва... Нагоре, надолу и май си беше повече нагоре. Спътникът ми, явно в доста добра физическа форма, постоянно избързва напред. Губя го от поглед, за да го намеря след време, чакащ ме на някоя отбивка.
Минавам покрай него, даже не го поглеждам, въртя педалите. А той, спрял, поотпочинал, ме подканва:
- Айде, мацка, давай!!! Айде!!!
Мъжете според мен имат доста криво разбиране за мотивация. Попържвам го наум, а май и на глас няколко пъти, и продължавам да въртя.
Ставам доста зла, когато не съм яла! Беше неотложно да похапна, ма смея ли да си кажа?!
Въртя, въртя, в един момент надигам глава, а пред мен табела "БАНИЦА"..., село Баница.
Охоооо, тук ще се яде, си мисля. В съзнанието ми тутакси изниква топла, мазна, хрупкава баничка с боза. Пускам тънка лига до асфалта и започвам да се оглеждам на четири. В очите ми плуват само банички, но уви, наяве никакви ги няма. Изглежда доста безлюдно. Все пак срещаме спретната баба с пазарска чанта. Питаме я как така в село Баница няма баница, а тя се позасмя и ни рече:
- Ааа, има, има само требе сам да си я направиш!
Илюзията ми в миг се изпари, в още по-лошо настроение стъпвам на педалите и давам напред. За да бъде пълна картинката, излезе силен насрещен вятър, усилията по придвижването станаха тройни и четворни. Не ни се иска да признаем, но фериботът май ще е следващият. Все пак зрънце надежда още има, затова не обсъждаме много-много, а гледахме да се движим максимално бързо, въпреки неблагоприятните условия.
В далечината виждам почти отвесен хълм, някъде преди Оряхово. Започвам да се моля да сме вляво или вдясно, само не направо. Стигаме до подножието. Алилуя!!!
Стрелка наляво, към ферибота. Викам от щастие наум, а Божо в това време се опитва да ме убеди, че направо е прекият път, така показвал GPS-ът.
- Пестим два километра - казва ми.
Така ми се прииска да го плесна, но вместо това излизам с решение. Той да хваща прекия път и да се срещнем там. В крайна сметка тръгна с мен и не спря да мрънка. Втората групичка също бе поела вляво и не след дълго се събрахме.
Пътят се вие до самия бряг на Дунав. Живописни рибарски къщурки се нижат една след друга, лодки и табели "ПрЕсна риба". Има доста трафик до 12 без нещо, после рязко намалява. Виждаме в близката далечина как ферито се откъсва от брега и поема към другия.
Хапваме на границата без да говорим, всички бая сме се напрегнали, а остават още 80 км непознат терен. Имаме два свободни часа, които смятаме да уплътним с почивка.
Аз все пак решавам да се поинтересувам от мястото, на което се намираме. Разбирам, че оттук е минавал важен римски път от Белград за Константинопол и са открити забележителни археологически находки, свързани с по-ранни епохи. През тези места са преминали и войските на два кръстоносни похода. В района има останки на няколко антични крепости. Общо взето има какво да се види, отварям мислено "to do" листa си, за да добавя Оряхово.
Вече сме качени на ферибота в 14 часа. Движим се по диагонал към румънския бряг. Билетът струва 2 лева, пътуването трае двадесетина минути и е около 1 км. Ширината на реката при Оряхово е 800 м. Възползвам се от момента да нащракам няколко снимки и да обиколя, платформата, където мога. Други с колела няма, с нас пътуват само камиони.
Минаваме границата бързо и... яко дим. В Румъния наклонът е по-поносим, на места има нагоре и главно е равнина. Вятърът не е в наша полза, но залисана в пейзажа, не го усещам толкова.
Минаваме покрай няколко селца. Животът кипи - усмихнати хора, всеки поздравява и гледа с интерес. Малки кокетни къщички, тип кукленски, колони, издигнати по гръцки модел, дълги остъклени веранди с красиви орнаменти. Стилът е що-годе един и същ, все пак всяка е по своему различна.
Тук-таме неочаквано изниква някой 3-4 етажен палат, във възможно най-ярък и крещящ цвят с голяма двойна външна стълба, всевъзможни кулички и декоративни покривчета на няколко ката - тип пагода и... часовникова кула за капак. Адски кич, направо ти боде очите, няма как да го пропуснеш, а сигурно и от сателит се вижда. Въпреки това ги намирам за очарователни по някакъв свой странен и леко извратен начин. Допитвам се до другите, за да разбера, че това са типични цигански къщи. По пътя виждам доста такива, коя от коя по-голяма и набиваща се на очи. Пред къщите задължително има пейка. Нерядко на нея седи по някоя лелка с ярка забрадка, две плитки, подаващи се изпод нея, и няколко на брой фусти, в най-различни, обикновено неподхождащи си цветове и шарки. Неподхождащо - подходящи бих казала, тъй като добавяха последния липсващ щрих към фона. По-рядко, но все пак присъстваше и по някой чичка с бомбе или широкопола шапка, с цветово по-скромни одежди, но все така пасващ перфектно на пейзажа.
Навсякъде по пътя има кладенци. Чудно дали водата става за пиене?
Пълно е с гарги, много гарги, сигурно наследници на мигриралите от Враца. Решаваме, че ще правим почивка след като минем 50-я километър. На всеки километър има бетонно стълбче, на което пише колко остават до Крайова и до следващото село. Минаваме нароченото стълбче и паркираме колелата пред първия магазин. Най-могъщо нахлуваме вътре, но се оказва, че пос терминал няма и евро не приемат - греда! Нямаме и общ език, което прави разговора по-труден, но все пак забавен. Имаме 5,50 леи, които след кратко съгласуване, решаваме да дадем за бира. Бъркаме в хладилника, не работи! Топла бира ще да е...!? Въпреки цялата суматоха, която внесохме с влизането си, продавачката е усмихната и адски любезна. Суети се около нас и отвсякъде си личи, че иска да ни помогне. Излизаме при колелата, а аз се впускам да правя снимки. Обръщам се, гледам на прага на магазинчето една баба ми маха да отида при нея и аз отивам. Застава изпъната до продавачката, разбирам, че иска да ги снимам. Усмихвам се до уши и почвам да щракам. Голямо оживление настава, насъбра се още народ. Едно момче дойде да си пие бирата с нас и да разпита откъде сме и къде отиваме.
Странно, но се разбираме и без да имаме общ език. През това време бабата изскочи отнякъде с един дебел котак и го бутна в ръцете ми - да се снимам. Мисля че се казваше Томишец. Томи беше видимо издразнен, явно изтръгнат от сладка дрямка. Хич не му стана ясно какво се случва, все пак седя мирен за фотосесията. Снимам се с котака, показвам снимките, а бабата с жестове ми каза, ако се връщам от тук, да й ги донеса.
Слагам и тази задача в списъка. Сбогуваме се и продължаваме. Остана ми топло чувство от спирката ни и пътят нататък е по-лек. Изглежда в Румъния хората са радушни и чистосърдечни. Много пъти ни се случи да дойдат при нас, да се поинтересуват какви сме, що сме или просто да кажат "Здрасти!" или "Drum Bun!" ( На добър път! ).
Нахлуваме в Крайова по светло. Успяхме! Няма такова удоволствие. Цепим по улиците, за да намерим приятеля на Марто, който ще ни хостне за вечерта. Оглеждам се във всички посоки, архитектурата ми харесва. Всичко ми харесва, някак ведро е. Улиците са чисти, асфалтът е нов, дупки липсват. От Враца дотук сме изминали 150 км, пооправяме се набързо и се впускаме из града. Лепвам се за нашия домакин и започвам да го препитвам за това и онова, за нещата, които са ми направили впечатление. Разбирам от него, че кладенците са били с питейна вода, и че по селата канализация няма. Интересувам се много от циганските къщи. Оказва се, че на 132 км югоизточно от Крайова, има циганско село, в което всички къщи са като тези, които съм видяла, че дори по-фрапантни. Опитвам се да си го представя, но някак си не се получава, а той продължава да ми разказва. Селото се казва Бузеску и попаднеш ли там, ти е трудно да повярваш, че е истина. Имало къща, която била умалено копие на съда, в който живущия, в нея бил съден, а впоследствие - оправдан. На фасадата с големи цифри била изписана датата на оправдателната присъда. В селото нямало къде да се отседне. Можеш само да преминеш, да направиш няколко фотографии, но местните чат-пат се сърдели като ги снимаш.
Стигаме до центъра. Всичко свети, в буквален и преносен смисъл. Навсякъде са разпръснати арт инсталации и бронзови скулптури на различна тематика. Графити красят голяма част от сградите. Обикаляме в четирите посоки, като междувременно си търсим къде да похапнем. Удряме на камък 2-3 пъти - пълно е навсякъде. Стоим пред малко ресторантче и виждаме през витрината, че място за нас няма, много сме. Докато обсъждаме следващата стъпка, сервитьорът излиза и предлага да ни настани на малка масичка за по питие, докато се освободи някоя по-голяма. Много съм впечатлена!
На връщане минаваме покрай арт музея. За съжаление не мога да го разгледам отвътре, а имам слабост към галерии. Сградата му, цялата в светлини, подчертаващи архитектурата, изглежда внушително и според мен ще е пропуск, ако не се види по тъмно.
Ден 3
На третия ден ще го караме по-лежерно. Ставаме към 9 часа. Излизаме с колелата и багажа. Хапваме и тръгваме. Оглеждам центъра на дневна светлина, все още ми харесва. Уточняваме посоката за излизане от града. Оказва се, че в Крайова се намира третият по големина парк в Европа. Казва се "Николае Романеско". В него има езера с острови в тях, реки и мостове, както и зоологическа градина.
Спираме да хапнем в малка градинка. Виждам интересна сграда насреща и питам каква е. Казват ми - Народният театър на Крайова. На всеки 2 години в него се провежда Международен Шекспиров фестивал. Тази година е от 16 до 24 април. България също ще вземе участие. По време на фестивала в града става доста оживено.
Време е да потегляме. Посоката е Калафат, откъдето мислим да прекосим Дунава до Видин. Усещането е като вчера, само дето селата в тази посока, са по-малко, но пак навсякъде ни се радват и ни махат за поздрав. Дори едно малко момченце на голямо колело ни следва от началото до края на едно от селата. Тук ще уточня, че ако някой се вдъхнови от разказа ми и реши да пропътува пътя с колело, има едно по-сериозно (веднага след Крайова) и две, три по-незначителни нанагорнища, след това е равно като тепсия.
Същите кукленски, сладки къщурки с пейки отпред. Баби с шарени фусти и дядовци с бомбета на тях. По пътя на много места срещаме каруци. Има и по-странни конфигурации - стара, потрошена бричка, а вътре двама чичковци с типичните шапки. Единият кара, а кодрайвърът държи през отворения джам, юздите на подтичкващ до колата кон.
Днес Вселената е благосклонна към нас. Дарява ни с попътен вятър, топъл слънчев ден и всичко върви като песен. Стигаме Калафат, правим няколко обиколки с колелата и се отправяме към Дунав мост 2.
Минаваме го за нула време. Ето ни, вече сме във Видин. Разглеждаме крепостта Баба Вида отвън и Кръстатата казарма. Теглим един тегел по брега на реката. Хващаме влака в 12 през нощта.
Дремем леко поизчекнати. Влакът е без купета, от тези с общ вагон и е трудно да се отпусна. След около 5 часа сме в София. На мястото, на което се разделяме, километражът показва 380 км. По пътя към дома, връщам назад преживяното...
Лягам, затварям очи, доволна съм! О, да, заслужаваше си!
Странно нещо е времето, отлетя като миг. Сякаш не съм ставала от леглото и алармата предстои да звънне. В същото време толкова много неща видях, усетих и се случиха, все едно ме е нямало с месеци...
***
Текстът и снимките са на Мага Б. Христова, избрани сред 54 текста, участвали в предизвикателството за писане на Peika.bg от лекцията "Как да пишем интересно за пътешествия".
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
