Ако обичате екстремните маршрути, в стил оцеляване на ръба, и решите да тръгнете по някой такъв през САЩ, е твърде вероятно да се натъкнете на нещо много странно. През средата на континента, между Сан Франциско и Ню Йорк, преминава една необикновена линия. Сред голата пустош, на всеки приблизително 16 километра (или 10 мили) ще откриете огромна бетонна стрелка.
Когато човек за първи път се натъкне на това зрелище, през главата му преминават какви ли не научно-фантастични сюжети. Изведнъж си припомняш онзи ден в парка, когато двама възрастни мъже на пейката до теб разпалено обсъждаха конспиративни теории над партия шах. Всички най-страшни епизоди на „Досиетата Х“ те връхлитат, сякаш изобщо не си ги гледал за последно преди около десетилетие. Общо казано, твърдо ироничната ти позиция към всичко мистериозно започва да омеква.
Всъщност, тези на пръв поглед стъписващи пустинни гиганти крият много интересна история и едно почти гениално хрумване. През 1920 г. в Северна Америка започва разпространението на въздушна поща. По онова време на пилотите се налагало да разчитат главно на собственото си чувство за ориентация поради липсата на добри авиацонни карти. За да се справят по-лесно, използвали геоложки особености като планини и реки. Тази система работела горе-долу сполучливо, при разнообразен терен и хубаво време. Разбира се, нещата значително се затруднявали при лоши метеорологични условия или когато пилотите трябвало да се ориентират над големи пустинни райони.
През 1924 г. в националната пощенска служба на САЩ се родило решение за улеснението на този несигурен процес. На всеки 10 мили били поставени бетонни стрелки с дължина 15-20 метра, боядисани в жълто. Те представлявали основата на 15-метрови метални кули, с връх подобен на фар – с въртящи се светлини. При ясно време, светлината на всяка кула се виждала от предишната и това помагало на пилотите да се ориентират. Всяка стрелка пък сочела към следваща, така че маршрутът да е ясен дори при валежи и мъгли. Американските податели на писма вече можели да спят спокойно, знаейки, че съобщенията им ще се придвижат безпроблемно.
За съжаление, тази уникална навигационна система е нямала късмет и около 1930 г. технологичният прогрес я изместил. Въздушните пощи започнали да използват радиовръзката и радарите и забравили за жълтите стрелки в пустинята. Съдбата на металните кули била близка до тази на някои родни шахти – използвали ги за скрап. Днес единственото, което бетонните стрелки правят, е да стъписват неподготвени туристи. Боята отдавна я няма, а между пукнатините им растат бурени, но напомнят за едно отминало време, в което смартфоните са били далеч над върха на футуризма.
А вие какво мислите за тези бетонни творения – гениално хрумване, неекологична отживелица или нещо друго?
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
