Една книга, забъркала китайска и африканска мъдрост, фантазия и изненади на всяка страница
Напоследък все по-голяма част от рафтовете на книжарниците се изпълват с книги със заглавия от по няколко реда. "Момиченцето, което погълна облак колкото Айфеловата кула" на Ромен Пуертолас (Издателство Обсидиан) е най-новото дълго заглавие, което си заслужава да се появи и в личната ви библиотека, особено ако харесвате пътешествия, тънък хумор и обрати на ръба на абсурда.
Провиданс Дюпоа е парижка пощальонка без никакви амбиции в живота, освен да подобри бащината си рецепта за майонеза. Докато е на екскурзия в Мароко, тя влиза по спешност в болница. На съседното легло лежи седемгодишната Захра, прикована от тежка болест. Любознателното момиченце няма родители и става смисълът на живота за Провиданс. След дълга битка за осиновяване французойката вече може да доведе Захра за трансплантация в Париж. Но в този ден всички полети са отменени заради облак от вулканична пепел. Младата пощальонка обаче трябва да стигне до Маракеш на всяка цена! По време на приключението си тя среща сенегалски магьосник и тибетски монаси, Обама, Путин и Меркел, а също и един влюбен в нея авиодиспечер, който разказва вълнуващата й история. И това ако не е
Прочетете откъс от "Момиченцето, което погълна облак колкото Айфеловата кула":
*
В деня, в който се научи да ходи, Провиданс вече бе разбрала, че няма да мине само с това. Че амбициите ѝ са съвсем други и този неин успех – защото това все пак си беше успех – е само началото на дълъг низ от други постижения. Да тича, да скача, да плува. Човешкото тяло, тази фантастична машина, изобилстваше от смайващи физически способности, позволяващи му да напредва в живота както в буквален, така и в преносен смисъл.
От висотата на нейните седем месеца и шейсет и осем и половина сантиметра я бе споходило пламенно желание да открива света със собствените си очи (по-скоро със собствените си крака) и то не ѝ даваше мира. Нейните родители, и двамата лекари в най-престижната френска педиатрична болница, не можеха да повярват на очите си. В дългата си практика никога досега не се бяха сблъсквали с подобен случай. И ето че собствената им дъщеря им го предоставяше и с цялата енергия на няколкомесечно бебе, събарящо кула от кубчета, бе попиляла всичките им стройни теории за прохождането. Нима бе редно единствената им дъщеря да прави първите си стъпки на толкова крехка възраст? Как костите на крачетата ѝ щяха да понесат тежестта на един малък усмихващ се Буда с пухкави гривнички? Имаше ли това някаква връзка с шестте пръста на дясното ѝ краче?
Все въпроси, на които Надя и Жан-Клод не успяха да отговорят нито в момента, нито по-късно. Oбяснение нямаше и в края на краищата те се видяха принудени да приемат нещата. Първата реакция на майката бе да преслуша детето. Бащата дори подложи мозъка му на компютърна томография. И двамата не откриха нищо нередно. Всичко изглеждаше напълно нормално. Просто момиченцето им беше такова. Малката им Провиданс бе проходила на седеммесечна възраст. Точка. Дъщеричката им бе един малък акселерат. Всичките им преживявания през този странен период обаче не можеха да се сравняват с изумлението,
което ги заля като цунами в един прекрасен летен ден трийсет и пет години по-късно, когато дъщеря им си науми, че трябва да се научи да лети.
*
Местоположение: летище „Орли“ (Франция)
Сърцеметър®*: 2105 км
* Изобретение на проф. Ален Жуфр от Националния център за научни изследвания, позволяващо да се изчисли разстоянието между две влюбени сърца. В случая това са сърцата на Провиданс и Захра. Допустима грешка: 3,56 м. – Б. а.
Навярно сте разбрали, че в мига, в който започна това невероятно приключение, Провиданс бе на трийсет и пет години и седем месеца. Тя бе съвсем обикновена жена, макар и с шест пръста на десния си крак и с необичайно за човек, роден извън Съединените щати, име, постоянно напомнящо за Божието провидение. Живееше в най-обикновено южно предградие на Париж и упражняваше една от най-обикновените професии на света. Тя беше пощальон.
Въпреки че Френската академия от доста години бе одобрила употребата на „пощальонка“, Провиданс, която с оглед на професията си бе случила на доста подходящо име, предпочиташе да се представя като „пощальон“. Бе свикнала дори да ѝ правят забележки
по този повод. Феминизацията на това название бе нещо хубаво и тя се радваше, че някои жени виждат в последните две букви триумф на феминистката кауза, на която са посветили себе си, но, честно казано, не това бе номерът в живота ѝ. Толкова. Защото пощальони
имаше от петстотин години, а пощальонки – от трийсет. Дори днес тази дума продължава да звучи странно в ушите на хората (които понякога я чуват като „напольонки“). Обявявайки се за „пощальон“, тя си спестяваше дълги обяснения, бръщолевене и време, което не бе маловажно за един представител на човешкия род, научил се да ходи на седем месеца.
Ето защо онази сутрин, изправена пред гишето на „Гранична полиция“ на летище „Орли“ и заета с попълването на краткия формуляр относно пребиваването си в Маракеш, тя, без изобщо да се замисли, написа „пощальон“ в графата „професия“.
Думата обаче не се хареса на флегматичната полицайка, хвърлила ленив поглед върху попълнения формуляр. Това моментално се отрази на физиономията ѝ, покрита с дебел пласт евтини гримове – тя бе от онзи тип жени, които не пропускаха и най-малкия случай да изтъкнат принадлежността си към женското съсловие, още повече пред други жени, които, изглежда, бяха забравили пола си. Но въпросната полицайка, въртяща насам-натам жандармерийския си мустак, явно тази сутрин бе пропуснала да си обръсне горната устна, от
което женствеността ѝ бе понесла съкрушителен удар.
– Написали сте „пощальон“.
– Да, това ми е професията.
– Но вече може да се пише „пощальонка“.
– Чудесно.
– Казвам ви го, защото е малко странно да се пише „пощальон“, когато става дума за жена. Като чете вашия формуляр, човек очаква да види пред себе си мъж, но погледне ли ви, вижда жена. Това е объркващо.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
