Иронията е в това, че точно преди табелата Община Берковица, на левия завой, малко преди Петрохан, обхватът изчезва. Може би е добра метафора за състоянието на Северозапада, който е буквално забравен. И много красив, но изчезва. Бавно! И се появява пак бавно, но вече различен. Все по-различен и все по-красив. Уф, толкова е трудно да го разкажеш...

Пътувам си често, не мога без Северозапада. Там съм роден, там са корените ми, там е сърцето ми и аз често им ходя на гости. Имам нужда да се прибирам, защото това ми действа като изповед – пречиства ме, изтрива ми „грешките“. Kатарзис, ако щете го наречете.

И този път си дойдох. Пристигнах по мръкнало в един петък в края на август. Нощите вече са хладни, във въздуха се усеща есента. Не останаха много приятели в родния ми град. Един-двама и ако имат уговорки, няма с кого да изпиеш една бира. Аз извадих късмет. Един приятел се нави. Взех си такси и по пътя към центъра шофьорът се разприказва. Всеки таксиджия в града ти разправя едно и също - колко е покъртителна ситуацията. Разказва го цветно, със свиреп диалект и нотка на злоба, която аз донякъде разбирам.

И моят таксиджия така. Тегли една майна на управници, политици, „ония горе и тия тука“, и изобщо на всички. Накрая запали цигари, пусна чалга и заключи дълбокомислено. „Абе, пропаднала работа!“

Стигнахме!

Два лева!

Заведението не работи. Питам защо.

"Де да знам, бе" - казва докато ми връща рестото - и додава: „Що? Нема `ора, пропаднала работа.“

Вървя из центъра и верно - „нема ора“. Петък вечер, а градчето е празно, кръчмите – и те.
Намерихме заведение, седнахме. Сервитьорката, милото момиче, не знае изобщо къде се намира. Усмихва се, чаровница. Със сигурност ученичка, дете. Забравя да донесе това-онова, но се извинява, усмихва се и как да се нацупиш, че ни носи мастика и ракия без лед, когато ни казва: „Не се притеснявайте, от фризера са, ние сме се погрижили да са изстудени!“

Как да се разсърдиш, какъв идиот трябва да си!

Питам я, как е градецът, защо няма хора.

„Ми, захладня, предпочитат на домашно да се събират.“ И пак се усмихва широко. Красива усмивка, искрена, не от ония служебните на сервитьорките по морето, от която струи доброта.

Пием с моя приятел по няколко питиета. И малкото хора понаставаха – тръгнаха си. Останхме сами, а стрелките на часовника още не се бяха догонили в горния край на циферблата. Нашето усмихнато момиче дойде да помоли за сметката. Платихме и си тръгнахме. Трябва да напишеш един разказ – ми казва моят приятел на раздяла. Вървя пеша нагоре. Живеем накрай града, досами гората. Ходя нагоре и си викам: Какъв разказ да напиша, приятелю? Защо да го напиша, кой ще го прочете? На кой му пука за нашия малък град на прага на есента, когато мъглите идват и не бързат да си ходят чак до пролетта. За какво да разкажа? Че останахте ти и още няколко мислещи хора, които все още се опитват да променят нещо. Да разкажа за таксиджията, който псува наляво-надясно и разказва една и съща история, при това с патос, на всеки, седнал до него. А може и по-иначе, приятелю.

Представи си да ми беше казал, че точно по това време в Берковица се провежда арт фестивал, има работилнички, че нещо ангажира хората в града. Или да ми беше казал, че скоро е празникът на града, който е интересен, или да ме беше попитал какъв дявол ме е довел тук. Не, приятелю. Той си изпя песента...

Ако има нещо, за което си струва да разкажа, е широката усмивка на онова девойче, с големи и добри кафяви очи, което търпи капризите на претенциозните клиенти, които си идват „на село, на спокойствие и тишина, защото им е писнало от тая София“ за почивните дни. И знаеш ли защо, приятелю, си струва? Защото в Северозапада остана само тази широка усмивка и едното добро сърце. Другото са псувните на таксиджията и призрачният обхват. И ако ме питаш, приятелю, аз какво видях за тези дни, какво виждам изобщо, макар че на теб ти е пределно ясно, ще ти кажа – тази усмивка, другото не ме интересува. Въпрос на гледна точка. Нали така?

И ти, читателю, ако си попаднал по някаква странна причина на тази статия и се чудиш следващия път дали да повярваш на таксиджията или на усмивката на онова лъчезарно младо момиче с надежда в очите. Не се чуди. Северозападът е точно такъв, какъвто искаш да го видиш, и точно такъв, какъвто го разкажеш.

Преди да заспя чувам един щурец, който - майка каза – заселил се в саксията на балкона. И свири там чудните си инструментали цяло лято. Секунди преди да дойде сънят си мисля, че съм истински шастливец, защото животът е това, което искаш да видиш, и това, което искаш да чуеш, другото е фонов шум. И ако по някаква абсолютно непонятна за мен причина, тези думи стигнат до онова крехко създание с широка усмивка и добро сърце, нека й кажа да не се променя и да носи винаги добротата със себе си. Където и да отиде, каквото и да прави, защото щастието е винаги на страната на доброто. От опит знам.

А аз ще продължа да се връщам в моя Северозапад, защото само там усещам, че съм част от нещо, каквото и да е, на което принадлежа. Там има задруга. Там имам опора. И най-важното - имам усещането за смисъл!
Затова ще бъда смел и ще обичам пламенно родния си край, защото само там имам корени. И само там - хора, които ме прегръщат безкористно.  

Текстът е на Горан Атанасов.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!