Лора и Евгени пътуват на стоп по света, като в Мароко срещат най-лудия тираджия, загубват се из лабиринтите на старите медини и научават, че във Фес нищо не е безплатно.

Танжер

В Танжер веднага се потопихме в лудницата на ориента. Дори късно вечерта всички магазини и магазинчета работеха - може да си купиш всичко - от обувки до плазмен телевизор или пералня в 10 часа вечерта. Но ние не се нуждаехме от нищо освен от подслон. Нямахме никакъв план, хотелите бяха скъпи, а навън изглеждаше доста опасно. Седнахме изморени на една пейка, когато възрастен мароканец ни заговори. Пита ни имаме ли подслон и храна и като разбра, че сме стопаджии, много се зарадва. Каза, че когато е бил млад, е пътувал на стоп из Европа цели шест години. Показа ни къде можем да ядем евтино и се разделихме.

При първия ни опит да ядем разбрахме, че нищо не разбираме. Веднага двама души от заведението се заеха да ни превеждат и като обяснихме, че искаме вегетарианска храна, ни заведоха в друго ресторантче наблизо, където имаше само риба. Отказахме се да обясняваме, че не искаме риба, и останахме там, като ни помогнаха да си поръчаме салата и ориз.

По-късно вечерта срещнахме друг добър мароканец, който не се опитваше да ни продаде нищо, а само да си говори с нас. Каза, че е живял четири години в Европа - Франция и Испания, но го бяха екстрадирали оттам, защото нямал документи. Пътуването за тях в Европа беше доста трудно. Той самият беше минал Гибралтар скрит в камион. Някой път се налага да плуваш и под лодките. Но въпреки това той стоеше в Танжер и чакаше удобен момент да се върне в Европа.

"Трябва да страдам, за да успея“. Знаеше испански, френски, английски и арабски и искаше да научи немски, за да отиде в Германия. Знаеше много за страните по света, за хората и за живота. Показа ни хубавите места в Мароко и Африка и ни даде ценни съвети за нашето пътуване.

"Късметлии сте, че сте родени в Европа," каза ,"защото имате свободата да пътувате". Не за първи път чувахме тези думи и се замисляхме колко неравностойно е всичко от самото ти раждане. "В Мароко всеки е добре дошъл. На никой не му трябва виза, дори и на китайците". Говорихме си с удоволствие цяла нощ и на сутринта решихме да продължим към Фес.

Фес

Още със слизането от колата ни налазиха да ни предлагат хашиш, хотели и каквото друго могат. Това беше само началото на суматохата във Фес. Щом влязохме в медината (стария център, ограден със стени), не можехме да си отдъхнем и за една минута от досадни продавачи и гидове. Всеки те зарибяваше с нещо – яж при мен, купи от мен, ела с мен да те водя... всичко беше „най-доброто качество“ и „най-добрата цена“ - изрази, които будеха съмнение след десетия път и накрая смях. Малките улички бяха буквално като лабиринти, много от които със задънен край. Претъпкани с хора, магазинчета, животни, всички изглеждаха еднакви и да се загубиш беше неизбежно. Едно момченце се опитваше да ни бъде гид като през цялото време повтаряше на английски „безплатно“, но, разбира се, накрая поиска пари. Когато му казахме „безплатно“, той отговори: „Нищо не е безплатно. Във Фес всичко е комисионна“

Изглежда първите думи, на които учеха децата тук са: „Един дирхам, моля“. Някои деца като ни видеха, направо започваха да тичат и да викат: "Money! Money! Money!", сякаш бяхме ходещ банкомат. Както ни бяха предупредили в Европа хора, които са пътували тук: за тях щом си бял, означава, че, първо, си глупав и, второ, имаш много пари.

Към Рабат

Първо ни взеха две момчета за Мекнес, които знаеха добре английски и щяха да ходят да учат в Лондон. Веднага след тях (не сме чакали и 5 минути) ни качи най-лудият тираджия на света! Не знаеше никакъв език, но пееше, скачаше, надуваше музиката на макс, бибиткаше в такт с музиката и удряше по волана с такава сила, че си мислехме, че ще си счупи или ръката, или волана. Шофираше с лакти, с колене, понякога забравяше да шофира и камионът вървеше на зиг-заг по двулентовата магистрала. Добре, че нямаше жива кола на пътя. Не ни оставаше нищо друго освен да пеем и танцуваме с него и да се надяваме,че ще стигнем живи.

През цялото това време правеше филмчета с GSM-а си, след това намаляваше музиката, пускаше ни филмчето и се смееше, обаждаше се на много хора, които смяташе, че говорят език, и ни даваше телефона да говорим с тях. Настояваше да се обади на домакина ни в Рабат и му дадохме телефона му - грешка, която няма да повторим. Освен, че му звънна 3-4 пъти по пътя, след това му звънеше всеки ден и питаше за нас и искаше да говори с нас. Опитваше се да ни покани на гости в къщата на родителите си, след това каза, че ще напусне работа и идва в България. Разказва ни как веднъж качил четирима французи на стоп в камиона и всеки път щом виждаше стопаджия на пътя намаляваше, за да го качим. Но щом видеше че е мароканец, казваше „Неееее, мароканец е! Attencion!“

Явно нямаха доверие на мароканските стопаджии и се замислихме, че може би само за нас стопът е толкова лесен тук. Пристигнахме живи и здрави в Рабат, който в сравнение с Фес беше доста спокоен град. Пак имаше медина с малки улички и всевъзможни магазинчета, но никой не ни закачаше и можехме да се разхождаме необезпокоявани.

Прочетете още от Лора и Евгени и пътуването им тук.