Пътешествие по света и невероятно усукани обрати, каквито само Юнас Юнасон може да ни предложи (познавате го от „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“)
В началото на 60-те години на миналия век в Йоханесбург идва на бял свят чернокожо момиче, което с изключителния си ум опровергава очакванията, че ще умре невръстно сред мизерия. По същото време в Стокхолм се раждат двама еднакви на външност, но коренно различни братя. Съдбата решава тримата не само да се срещнат, а и да положат своя отпечатък върху световни събития. Помагат им едно вечно ядосано момиче, американски грънчар параноик, една графиня, двама агенти на чуждо разузнаване и нелегална атомна бомба. Юнасон оплита реалност и фантазия във върволица от случки, коя от коя по-чудати. Ала на фона на абсурдите и безумията на нашето съвремие не е чак толкова малка вероятността едно неграмотно момиче от Южна Африка да се озове в камион за картофи заедно с краля и министър-председателя на Швеция и да повлияе върху съдбините на планетата.
Няма как да не погълнеш докрай този роман. Не само заради сюжета, а най-вече заради удоволствието да се посмееш над един свят, който се взема прекалено насериозно.
Прочетете откъс от „Неграмотното момиче, което можеше да смята“ на Юнас Юнасон (Издателство Колибри):
*
В известен смисъл чистачите, които изпразваха външните тоалетни в най-големия бедняшки квартал на Южна Африка, бяха късметлии. Все пак имаха и работа, и покрив над главата си.
Ала от статистическа гледна точка те нямаха бъдеще. Повечето от тях щяха да умрат преждевременно от туберкулоза, пневмония, диария, обезболяващи, алкохол или от комбинацията на всичко изброено. Малцина можеше и да доживеят до петдесетия си рожден ден. Като например шефа на една от службите за почистване на външни тоалетни в Совето. Той обаче беше болнав и изтощен. Бе започнал да прокарва твърде много хапчета с твърде много бира твърде рано през деня. В резултат на това веднъж се сопна на един представител на отдел „Чистота“ към общината на Йоханесбург, изпратен на инспекция. Чернилка, която се държеше предизвикателно. Случаят беше докладван и стигна до началника на отдела, който на следващия ден, в предобедната почивка за кафе с колегите, съобщи, че е време да сменят неграмотника в сектор Б.
Между другото, почивката за кафе този ден бе особено приятна. Беше поднесена торта, за да приветстват с добре дошъл новия асистент в отдела. Казваше се Пит дю Той, на двайсет и три години, и това бе първата му работа след университета.
Новият щеше да отговаря за проблема Совето, защото така бе прието в общината на Йоханесбург. Последният назначен поемаше неграмотниците, като един вид закаляване в работата.
Никой не знаеше дали всички чистачи на външни тоалетни наистина бяха неграмотни, но, така или иначе, ги наричаха по този начин. Със сигурност не бяха ходили на училище. И живееха в бараки. И им беше ужасно трудно да разбират какво им се казва.
* * *
Пит дю Той беше на тръни. Това бе първото му посещение при диваците. Баща му, търговецът на произведения на изкуството, за всеки случай го беше изпратил с телохранител.
Двайсет и три годишният влезе в офиса и първата му работа беше да се оплаче от миризмата. Вътре, от другата страна на бюрото, седеше шефът, същият, който сега трябваше да бъде уволнен. А до него бе застанало едно малко момиче, което, за учудване на асистента, отвори уста и отговори, че лайната всъщност имали досадното свойство да миришат.
За миг Пит дю Той се зачуди дали момичето не му се подиграваше, ала веднага отхвърли мисълта като невъзможна.
Подмина коментара и уведоми шефа, че няма как да запази поста си, защото така било решено отгоре, но че ще му бъдат изплатени три месечни заплати, ако до следващата седмица предложи същия брой кандидати за мястото, което тъкмо се бе освободило.
− Може ли да стана пак обикновен чистач на тоалетни и по този начин да припечелвам малко пари? – попита току-що уволненият шеф.
− Не – отсече асистентът. – Не може.
След една седмица Пит дю Той и телохранителят му дойдоха отново. Уволненият шеф седеше зад бюрото си – както би могло да се предположи, за последно. До него стоеше същото момиче, което бе видял предишния път.
− Къде са тримата ти кандидати? – поинтересува се асистентът.
Уволненият се извини, че двама от тях липсват. На единия му били прерязали гърлото предишната вечер по време на бой с ножове. Къде се намирал другият, не можел да каже. Не изключвал възможността за рецидив.
Пит дю Той не желаеше да научава за какъв рецидив става въпрос. За сметка на това му се искаше да си тръгне час по-скоро.
− А кой е третият ти кандидат? – попита ядосано.
− Ами момичето тук до мен. Тя ми е помагала с какво ли не през последните няколко години. И трябва да призная, че е умна.
− Как, по дяволите, си представяш да назнача една дванайсетгодишна за шеф на тоалетните? – сопна се Пит дю Той.
− Аз съм на четиринайсет – поправи го момичето. – И имам деветгодишен опит на тази работа.
Вонята проникваше навсякъде. Пит дю Той се страхуваше, че ще се наслои в костюма му.
− Започнала ли си вече да вземаш наркотици? – попита.
− Не – отговори момичето.
− Бременна ли си?
− Не.
Асистентът не каза нищо в продължение на няколко секунди. Наистина не му се искаше да идва тук по-често, отколкото бе необходимо.
− Как ти е името? – попита той.
− Номбеко – отвърна момичето.
− Номбеко коя?
− Майеки, мисля.
Мили боже, те дори не знаеха как се казват.
− В такъв случай ще получиш работата, ако можеш да оставаш трезвена – рече асистентът.
− Мога – заяви момичето.
− Добре.
След това той се обърна към уволнения.
− Казахме три месечни заплати за трима кандидати. Значи, една месечна заплата за един кандидат. Минус една, задето не успя да предложиш друг освен дванайсетгодишно момиче.
− Аз съм на четиринайсет – обади се Номбеко.
Пит дю Той не каза довиждане, когато си тръгна, следван на две крачки от телохранителя си.
Момичето, което току-що бе станало шеф на собствения си шеф, му благодари за помощта и му съобщи, че тутакси е преназначен за нейна дясна ръка.
− Ами Пит дю Той? – попита бившият шеф.
− Просто ще ти сменим името. Сигурна съм, че асистентът не може да различи една чернилка от друга.
Каза четиринайсетгодишното момиче, което изглеждаше на дванайсет.
* * *
Новоназначената началничка, отговаряща за почистването на външните тоалетни в сектор Б в Совето, никога не бе ходила на училище. Това се дължеше най-вече на факта, че майка й беше имала други приоритети, но и на обстоятелството, че момичето се бе появило на бял свят не в коя да е страна, а именно в Южна Африка, и то в началото на шейсетте години, когато деца като Номбеко не съществуваха за управляващите. Тогавашният министър-председател се беше прочул с реторичния въпрос защо им е на черните да ходят на училище, при положение че, така или иначе, не стават за друго, освен да носят дърва и вода.
Общо взето, грешеше, тъй като Номбеко носеше изпражнения, а не дърва или вода. Независимо от това нямаше основание да се смята, че крехкото момиченце ще порасне и ще общува с крале и президенти. Или ще повлияе на развитието на света като цяло.
Ако не бе тази, която беше.
Ала тя, разбира се, бе точно тази.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
