Една сутрин рано, рано поех из прашния междуселски път. След около час и нещо, той ме отведе право до спирката на главното асфалтово шосе. Застанах да чакам автобус. Отивам в Чандрапур. Стоя търпеливо. Часове... Стърчах на автобусната спирка вече почти три часа и никой автобус не спря. Но не се изнервям, не губя надежда, някак убедена, че все нещо ще се спре. Не знам защо, а и не се питам дори... Но продължих да чакам все така упорито, че на хората от отсрещната малка колиба, чак им дотегна. Стопанинът, който вече цяла сутрин се размотаваше с втъкната в устата си четка за зъби, влизаше, излизаше, обикаляше, нещо се размотаваше и току погледне към мен, да се увери, че не помръдвам! По едно време помаха, помаха с ръка, та ме повика. Пред колибата му бе спрял мъж с мотор, на средна възраст – приличаше на куриер с чанта за документи. Сигурно е бил такъв, но това няма значение, защото всъщност двамата ме убедиха да се кача на мотора, та добрият човек ме стовари близо до центъра на града.

Пазарите – най-очарователното и притегателно място. Като разгледам стоките, разбирам основното за потребностите и доколко е заможен народът от района, веднага научавам много за местния бит. Но най-привлекателни са точно топлите, духовни връзки, които непринудено успявам да създам с местните. Винаги са добре разположени, любопитни да разберат нещо повече. А особено след като си достатъчно категоричен и ги убедиш, че не могат нищо да ти продадат, отпускат му края, стават съвсем естествени, та веселбата и шегите взимат връх! Всички стават като закачливи, любознателни деца...

Един благ дядо настоя да го снимам сред стоките му. Пред себе си е наредил боите, които тук използват за оцветяване и украса на къщите, храмовете и лицата си в чест на боговете. Зад гърба си е изложил многообразие от точки или най-различни символични фигурки, с които индийките украсяват челото, между веждите си.

На пазара има и огромно изобилие от свежи цветя и гирлянди, с които се украсява всеки празник, къща, храм, свещенни ритуали, автомобили, рикши и въобще всичко, което се цени, почита и уважава. Мъжете пък често къносват побелелите си коси и бради. Дори много по-рядко можеш да видиш мъж с посивяла, небоядисана коса.

Сред жегата и скуката в следобедното, застояло време, една чужденка с фотоапарат, се появява като екзотично забавление. Откъдето и да минавах, из тесните пътечки между сергии и дюкянчета, наставаше шумно оживление. Тук, в Индия, хората не се опитват да прикрият истината, че си забелязан. Обикновено не отместват и не свеждат погледа си, имитирайки дискретност. Директно - първо оглеждат леко подозрително, недоверчиво, което бързо се обръща в широка, бяла усмивка и захващат дружелюбно запознанство.

Още от Теодора Лазарова тук.

Тази история ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук, за да не пропуснете нито едно пътешествие!