Едва ли на планетата има друга по-изолирана и по-необикновена страна от Бутан – последната Шангри-Ла. 

Скътано дълбоко в Хималаите, сред девствени гори и прорязващи небето върхове, малкото кралство пази ключа към щастието и внезапното просветление. Бутанците са усвоили до съвършенство изкуството да живеят в настоящия момент и дори измерват държавния си просперитет не с Брутен национален продукт, а с Брутно национално щастие.

Писателката Линда Лийминг се влюбва в Бутан още с първото си посещение през 1994 г. Тя се озовава в земя на древни манастири, гърмящи дракони и главозамайваща природна красота, където история и митология се сливат в едно. Три години по-късно Линда оставя всичко, на което някога е държала, за да се премести в забравената от времето бутанска столица Тхимпху.

За живота си в тази невероятна страна разказва в мемоарния пътепис „Омъжена за Бутан“ на издателство "Вакон". Читателят ще се смее и просълзява с американката, докато тя се потапя в новите език и култура, научава как да се къпе с половин кофа вода, открива любовта в лицето на будистки художник и най-сетне съумява да спре и да помирише цветята. Мнозина от хората на Запад са прекалено заети с трупане на материални придобивки, за да забележат чудесата, които ги заобикалят. Бавните темпове и ограничените ресурси, белязали ежедневието на бутанския народ, обаче помагат на Линда да прозре истински значимото в живота.

Едновременно прост и сложен за разбиране, неземен и земен, Бутан ще развихри въображението ви, а разказът на Линда ще събуди у вас носталгия по страна, за чието съществуване вероятно дори не сте подозирали.

***

ГЛАВА 1
ОТ ТОЗИ ДЕН НАТАТЪК

Преди години ми се обади приятел от Лондон, на когото предстоеше командировка в Бутан само след няколко седмици, през март. Още не беше получил никаква информация за пътуването си, дневния ред, настаняването, графика и възнаграждението си – знаеше само, че е поканен.

– Изпращам имейли, а никой не ми отговаря – сподели той отчаяно.
– Така е, защото бутанците не отговарят на имейли – опитах се да го успокоя.
– Сигурно се шегуваш.
– Не се шегувам – отвърнах.
– Никой не вдига и телефона.
– Кой месец сме? – попитах. Знаех, че е средата на зимата, но ми убягваше точната дата.
Последва многозначителна тишина, а после:
– Втори февруари – информира ме кратко и отчетливо.
– Никой няма да ти вдигне телефона през февруари.
– Защо, за бога? Всички ли са напуснали страната?
– Може и така да се каже. През зимата почти нищо не се случва.

Обясних му, че сега държавните офиси имат намалено работно време. През ноември Дже Кхенпо – главен свещеник и духовен водач на кралството – заминава с около осемстотин монаси от Тхимпху за зимната си квартира в съседната долина Пунакха. Това е древен обичай в Бутан и вероятно се дължи на факта, че зимно време в Пунакха е топло. Освен това страната все още е предимно селскостопанска, така че миграцията е нещо обичайно и до днес. Хора и животни се местят там, където има по-добър климат и по-тучни пасища, по-дълъг земеделски сезон и по-голямо изобилие на трева. Миграцията на монасите официално оповестява настъпването на зимата. Също така тя неофициално дава разрешение на бутанските мъже да носят чорапогащници или клинове под своите гхо – традиционната им носия, подобна на японски халат за баня. При посещение в храм или в държавни офиси в Бутан задължително носят носии – мъжката е гхо, а женската, дълга до земята и подобна на саронг, е кира. Това е въпрос на национална гордост, както и начин да се преодолеят социалните различия.

Върнах се на въпроса за мигриращите монаси.

– Щом дойде пролетта, някъде през април или май, Дже Кхенпо и свитата му се завръщат в Тхимпху и Трашичходзонг – седалището на правителството. И мъжете отново започват да носят своите гхо без нищо отдолу през летния сезон. Сега съкратиха работното време с един час, защото се стъмва по-рано и в офисите става студено – обясних аз, като се надявах още да ме слуша. – Това е и причината за чорапогащниците. Студът... – Гласът ми заглъхна неуверено.
– Добре, добре, ДОБРЕ! – извика моят събеседник. – Не искам повече да слушам за мигриращи монаси и техните чорапогащници. – Тонът му беше станал писклив. – Разбирам, че има зимно работно време за държавните служители, особено в планинска страна с непостоянно отопление. Но все пак остават седем часа от денонощието, когато всички са си по офисите. Правилно ли разсъждавам?
– Не непременно – изрекох предпазливо. – Офисите отварят в 9 ч. сутринта и държавните служители обикновено идват навреме – точно в 9,45 ч. Преди това те водят децата на училище и баджанака до автогарата. После правят сутрешната почивка за чай. Тя обикновено трае около четиридесет и пет минути. След това се осведомяват как върви животът на колегите им и какво е станало в последния епизод на индийската сапунка, която следят, а може и да поиграят малко пасианс на компютрите си. И ето че е станало някъде към 11,30 ч.
– Разбирам.
– Обядът е точно в 13,00 ч., така че излизат малко преди това да отметнат някоя и друга задача. Например да си платят сметката за ток, да напомпат гумите на колата или да вземат баджанака от автогарата и да го заведат някъде другаде. После си отиват у дома да хапнат или пък се срещат с приятели в някой ресторант в града.
– И обедната почивка е един час?
– Не, половин час. Значи се връщат в офиса към 14,30 или 15,00 ч.
– Разбирам.
– Така. После става време за…
– Следобедния чай!
– Да! – извиках възторжено. Най-после започваше да схваща. – И накрая работният ден приключва.

В другия край на линията се възцари тишина.

– Ще се свържат с теб, когато решат – уверих го аз. Приятелят ми каза, че трябва да отиде да си полегне. Връзката прекъсна.

Добре де, занасях го малко. Но този разговор се проведе преди повече от десет години. Въпреки магичната си атмосфера Бутан беше едно сънливо местенце. И все още е такова. По онова време нямаше кой знае каква нужда да се бърза. През 2006 г. обаче великодушният четвърти крал направи историческо изявление. Според думите му народът няма винаги да има добър крал. Затова страната трябва да стане демократична. Направих проучване и не можах да открия нито един друг случай в световната история, когато монарх абдикира доброволно в полза на демокрацията, без да го принуждават чрез война или революция. Това поразбуни духовете. През 2008 г. за първи път се проведоха общи избори. Сега трябва с болка да споделя, че много от чиновниците вече идват в офиса рано и остават до късно.

Понякога Бутан наистина изглежда малко нереален. Почти никой в Съединените щати не знае къде се намира. Имам приятели, които все още смятат, че тази страна е плод на въображението ми. Когато се подготвях да се преместя тук и споделях с хората, че ще работя в Бутан, те неизменно питаха: „Къде е Бутейн?“.

„Близо до Африка – им казвах в отговор, за да ги объркам. – Там се правят запалките за еднократна употреба.“

И те кимваха с разбиране.

Твърде малко хора са чували за Бутан. Това е лошо за света, който трябва да знае, че съществува такова място, но е добре за Бутан, скътан дълбоко в Хималаите между Тибет и Индия. Миниатюрната будистка страна процъфтява почти без външни въздействия. Тази съвременна Шангри-Ла е едно от най-примамливите и интересни кътчета на Земята...

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!