„Искате да стигнете оттук до Лозен? Ама вие знаете ли колко е далеч?!“ - това е винаги първата реплика на бабите и дядовците, които срещаме по горската пътека от езерото Панчарево, която според указателната табелка води до с. Лозен. Прочели сме в интернет, че маршрутът се минава за около два часа и половина, но все пак се допитваме до върлите планинари, които макар и на по 70 и кусур години, са метнали раниците на рамо и са плъзнали из планината и все нещо събират. През целия път така и не можахме да установим какво точно събират, но всички имаха един такъв вид – все се оглеждат наляво-надясно и току се наведат, все едно са го намерили (това, дето го събират), но – язък! - все се оказва, че не е то.
Хората в планината са известни със своята склонност да помагат на заблудени пишман туристи, които са тръгнали с наивното очакване след първата табелка с посоката да срещнат и други такива (от мен да знаете – няма!). От бабите-планинарки получаваме куп объркващи насоки, в които главни ориентири са местности (а на местностите, както се сещате, няма табелка с името им и човек просто няма как да знае, че се намира там, дори и да е стъпил в самия им геометричен център).
След тези упътвания обаче се намира един дядо, който с интонацията и подробностите на GPS навигация ни обяснява накъде да продължим при всяка чешма, полянка, стара казарма и разклонение. „Ама вие за пръв път ли минавате оттук? Ооо, миличките, няма да успеете, разбираш ли,“ казва дядото и ни обяснява, че пътеката до Лозен е пресечена от множество кръстопътища и, както разбираме, на всеки трябва да поемем в различна посока. Въпреки това той дава всичко от себе си да ни обясни, а ние даваме всичко от себе си да запомним.
Накрая ни пожелава успех и ни дръпва една патетична реч от типа „Обичайте планината! И заразявайте и другите млади хора със своя ентусиазъм!“, която обаче не звучи ни най-малко наставнически, а по-скоро все едно слушаш думи на собствения си дядо. След това се разделяме и повече не срещаме жива душа по горската пътека (освен десетките мотористи, които кръстосват шубрака офроудската, но те не се броят, тъй като дори не се спират да поздравят).
Да се разхождаш из немаркираните пътеки на Лозенска планина, ако ти е за пръв път, е все едно да тръгнеш с ясната и недвусмислена цел да се изгубиш (при това няколко пъти), да се мотаеш като муха без глава, да се въртиш в кръг, без дори да го осъзнаваш и накрая да пристигнеш там, където най-малко очакваш. Защото въпреки че следвахме неотклонно дадените ни указания, след 2 часа катерене и спускане се оказваме... точно на завоя, от който тръгнахме, долу при Панчаревското езеро. Епичен провал. Единственото, което можем да направим, е да вдигнем рамене, да седнем да си починем и да си изядем сандвичите. И да пробваме пак някой път. Ако успеем, ще ви разкажа.
Тази история ви хареса? Заповядайте и в нашата фейсбук страница за още истории на места и места с истории!
