Кое е най-идиотското нещо, което сте правили през живота си?
Жули може да състави списък с над петдесет щуротии, които е извършила през 28-годишния си живот. Жули се намира в труден период от живота си. Любимият й Дидие я изоставя. Ненавижда работата си в банка и безскрупулния си шеф. Животът й се променя, когато забелязва нова пощенска кутия във входа – на Рикардо Пататра. Жули е заинтригувана от необичайното име и е готова на всичко, за да се запознае с тайнствения му притежател. За неин ужас обаче, при първата им среща се озовава с ръка, заклещена в пощенската му кутия...
Водена от максимата, че в любовта и войната всичко е позволено, тя съставя изобретателен план, за да спечели сърцето на Рик. И успява.
Прочетете откъс от книгата „От утре почвам нов живот“ на френския писател Жил Льогардание (на български от издателство Хермес).
*
Възхитителна е гледката на косатка, която се гмурва във водата. Смайваща е силата на животното, изящната прецизност, с която цепи водата, преди да се хвърли да преследва плячката си. Но за какво, по дяволите, ви е всичко това, ако току-що са ви зарязали?
Казвам се Жули Турнел, на двайсет и осем години и съм в депресия. Не заради косатката, която се е насочила право към нас, а защото към момента животът не протича така, както ми го бяха описали. Едно е сигурно, изобщо не трябваше да приемам поканата да гостувам в Южна Франция.
За пореден път се оставих да ме подлъжат. Карол ме придума: „Ела ни на гости, ще ти се отрази добре. Отдавна не сме си прекарвали уикенда заедно. Ще имаме време да се наприказваме. И освен това, ще си видиш кръщелницата. Пораснала е, много е сладка, ще ти се зарадва. Хайде, ела!“
Вярно, че Синди доста е пораснала, а и това е само началото. Нормално, тя е на девет. Вярно е също, че е много сладка, но след като обещах да ви казвам само истината, редно е да уточня, че до края на първата сутрин, която прекарахме заедно, от „сладката“ й страна не остана и следа. Странно е, че го казвам, при положение че обожавам децата. Всъщност мисля, че ще обожавам моите деца, ако някой ден имам такива. Та ето как в един хубав съботен ден през август се озовавам в Антиб, в един аквапарк, затиснат от две автомагистрали... И заедно с няколко хиляди други зяпачи гледаме как едни големи риби, затворени в големи басейни, се хвърлят върху малки сардини.
Вече е горещо, асфалтът е лепкав и цената на бутилка вода е съобразена с индекса на барел нефт. Връщам се към паркинга, пълен със семейни коли с бебешки седалки, и се питам какво правя тук.
Отговорът идва доста бързо, когато настъпва моментът да купя на Синди захарен памук. Пазех хубави детски спомени за това лакомство, само дето малко се лепеше по устните. Татко, мамо, дължа ви извинение: захарният памук всъщност е ужасно нещо, направо непоносимо... гадост!
Освен че винаги е много по-голям, отколкото едно дете може да изяде, той се полепва навсякъде. Не само по устните, а и по носа, по дрехите, по косата. Ала най-лошото беше, когато на опашката един здравеняк ме бутна към Синди и нейният захарен памук се лепна върху красивата ми светла туника.
Една мила госпожа ми обясни, че това се нарича „проклятието на Спайдърмен“, заради лепкавата паяжина. При това, още не бяхме влезли в аквапарка...
Преди галапредставлението на делфините, в образователните павилиони се нагледахме на плаващи животинки и обяснителни табели с надписи „Животните са наши приятели“, „Земята е в опасност“. Това, естествено, е самата истина. Но в ден като този, мрачен за мен въпреки слънцето, съм изкушена да кажа, че и аз съм в опасност. Ала никой не е написал табели по този повод.
– Кръстнице, виж! Костенурката се казва Жули! Също като теб!
– Приличате си и по очите – радва се Карол. – Но за разлика от теб, май е успяла да задържи гаджето си...
Не зная откъде извира цялата тази енергия, която им позволява да се смеят на подобни шеги, докато ми се плаче. Несъмнено това е същата сила, която ме възпира да плесна един хубав шамар на приятелката си за жестокия й хумор.
Горещо е, Синди е жадна, Синди иска плюшена играчка, а аз искам да умра...
Остатъкът от уикенда е едно безкрайно слизане в ада. Поканена съм в истинско семейство: къща сред градина с цветя, паркирано комби отпред, разхвърляни играчки в салона, снимки по стените... И неизменните шегички, които само домакините си разбират. Но колкото и да са мили, се чувствам чужда сред този изпълнен с любов свят, така банален за онези, които имат късмета да живеят в него.
Синди ми изсвирва нещо на флейта. Не го разпознавам. Окепазен вариант на „При бистрата чешмичка“ или съсипан „Химн на радостта“? Не. Оказа се хит на пъпчивия калифорниец, чиито постери са налепени по стените на стаята й.
След това идва ред да дегустираме прегорели шоколадови бисквитки. Ако някой ден се гътна, поне ще знам откъде ми е дошло... Накрая си играем на „Гримирай ме“. Трябваше да й сложа повече спирала около ноздрите, защото тя безочливо ме намаза с червило чак до ушите.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
