Разказ за пътешествие с мотор из едни от най-живописните пътища на Румъния

Трансфъгърашкото шосе (Transfăgărășan) - целта ни този път. Джереми Кларксън от “Top Gear” го определя като най-добрия път на света, малко след като казва същото и за прохода Стелвио в Италия. Решаваме да направим него и шосето Трансалпина (Transalpina) в четвъртък и петък, за да избегнем трафика от уикенд туристите, а през самия уикенд да покараме около Решица на изток. Там трафик не се очаква, проходите не са толкова комерсиализирани.

След малко четене се оказва, че въпреки трите моста над Дунав наблизо (броя и “Железни врата” към Сърбия) най-бързият начин да стигнеш до Трансилвания си остава фериботът Оряхово – Бекет. Таксата е смешна – 6 лв. на човекомотор, преминава се за половин час, а и Ваня черпи с праскови. Чиста работа. Само внимавайте с газта по палубата, хлъзгаво е. Няма да споменавам имена, но някои хора си хвърлиха моторите там.

Пътят до Крайова, което е най-далечната разумна дестинация, предвид, че сме били до 6 на работа, е прав, скучен и пълен със села. Пускам cruise control-a на баба мотор, правя си кафе и сме стигнали.

Изведнъж рязко се появяваме в цивилизацията. Градът е хубав, подреден и чист. Съвсем различно от това, което си спомням през 2007 г. Тогава нямаше две ивици асфалт на една височина и в един цвят. Явно някой наистина е усвоявал пари по еврофондове, но това има тепърва да го разбираме. Бързи бири марка “Чук” (отне ми два дена да разбера как се произнася “Cuic”) и по леглата. Утре ни чака Transalpina или DN67C.

Построен по време на Втората световна от крал Карол Втори за военни цели, “Алпинята” доскоро е бил в по-голямата си част черен път. Към днешна дата е почти асфалтиран, с изключение на 10-15 км (дълъг е цифром и словом 148 км), които са разделени на участъци от по 100 до 500 метра. Ако ще и R1 да карате, гледките, карането и пропуснатите сърцетупи си заслужават всичкото друсане по неготовите участъци. А и се очаква скоро и те да са готови.

Още от първата кафява табелка “Transalpina” нещо започва да те жегва отвътре. Отиваш в друг свят. Пред теб започват величествено да висят планинските вериги Паранг, вторите по височина в Карпатите след Фарагаш.

Проходът започва ударно. Над 1000 м денивелация за 10-15 минути, зависи на кой колко му хлопа дъската. На места се чудиш как асфалтът не се е стекъл преди да изстине. Стигаме на първо плато преди ски курортът Ранка (Ranca) и със Сашко се гледаме с онзи поглед тип “Няма такъв секс”. Ами да, няма. Не е редно да се правят такива пътища, ще се изпотрепем. Продължаваме напред по зеления баир, през който са прекарани стотици 180-градусови фиби, за да излезем на билото. Отгоре се виждат страхотни гледки. Сякаш Хайландс в Шотландия и Доломитите в Италия си имат непорочно дете. Страхотно е. Поточета, водопади, езерца, долини, била, върхове. И някой е прекарал път оттук. На доста над 2000 метра надморска височина. Поклон.

Стигаме до разколона, на който един от пътищата е пресечен от река. Не от поточе, а от поне 15 метра широка, за щастие доста плитка река. Естествено, ние сме натам. Сашко си носи Транзалп (все пак сме на Трансалпиня) и я минава с 200-220 км в секунда, докато ние с Ваня запрятаме поли и минаваме на пръсти, да не катурнем мощните пластмасови коне… Следва малко офроуд, в който онзи с Транзалпа се забавлява като малко дете с нова Зайка, аз се опитвам да убедя баба, че VFR идва от Vee Four offRoad, а Ваня ни кълне наум с много любов. Излизаме в борова гора, през която пътят се спуска чак до Себеш, от другата страна на планината. 60-70 км каране през чудесни завои, изблизан асфалт, маркировка и никакъв трафик. Все пак и на изток и на запад има много по-лесно проходими проходи. Следват много fist bump-ове, малко ремонт на колове с брадва и доста гулаш с бира. След няколко часа сме в Сибиу, който е крайната ни цел за деня.

Hermannstadt на немски или Sibiu на румънски е град, дълги години бил в пределите на Австро-Унгарската империя и това си личи, ама много. Изведнъж попадаш в малка Виена. Катедрали, огромни площади с китни сгради, тесни улички с прималиви заведения. Всичко това на един хвърлей от България, с цени по заведенията напълно съпоставими с нашите. Направо не мога да повярвам колко малко знаем за местата, които са ни не под носа, а направо ни ръчкат в него. Спим в страхотен малък семеен хотел с ресторант, в двора на който почиват мотоциклетите. Изпиваме малко бири с виенски шницели и по леглата, все пак утре ни чака черешката – Трансфъгърашкото шосе!

Трансфъгърашкото шосе цепи през... ами Фъгъраш. Най-високият планински масив в Карпатите. Плод на параноята на Чаушеску, който се е страхувал от инвазията на руснаците през седемдесетте, пътят е истински шедьовър на инженерството. Сякаш някой е хванал всички завои от пистите за MotoGP, зашил ги е един за друг и ги е проснал върху планината. Целта преди 40-50 години едва ли е била тази, просто това е единственият начин да прекараш път през тези величествени планини.

Малко след като се разбрахме с едни полицаи, че радарът им е счупен и просто няма как да имаме “speed problem”, започва гоненицата по завоите. Най мразя така. Да гледаш ли, да опъваш ластиците на мотора ли? Страхотна гледка. Пътят се вие по стената на котловина, чак до върха на над 2000 метра. Горе те чакат сергии с плодове, цуйка (ракия), местните козунаци на руло, хижа с тераса над огромно езеро и какво ли още не. Мотат се разни германци с BMW-та, на които не им се вярва къде са попаднали. Хапваме козунаци и пием кафе, вперили типичния замечтан поглед в езерото.

Препускаме по южната страна на прохода, която се вие покрай огромен язовир и в борова гора. Днес трябва да спим в Брашов, който, както и Сибиу, откъдето тръгнахме, е от северната страна на планината. Да, очаква ни още едно пресичане на Карпатите, точно в обратна посока, по бързият път 73 Питещ – Брашов. Пътят беше с много висока оценка от BBR (best biking roads), но определено залужаваше 6+. Зелени хълмчета и долини, с накацали къщички и овце между тях, плавни завои и лек трафик с който да си играеш на прескочи тира, без това да те натоварва. Може би най-доброто каране на

Балканите. По нищичко не отстъпва на Алпите, освен че се минава само за 2 часа.

Препускаме по завоите със Сашко и тук-таме спираме да побозим в гледката, да треснем юмруци или просто да се спогледаме без да са нужни никакви думи. Виждаме в далечината замъците на Бран и на Рашнов, за които сме отделили време на другия ден (груба грешка, уикендът е пълен с леминги и тролове!). Стигаме в Брашов. Схемата е същата като със Сибиу. Страхотен стар град, страхотно семейно хотелче, в което правят невероятна закуска. Общо взето навсякъде из тая държава правят чудеса от яйца, спанаци и всякакви подобни.

На другия ден решаваме да разгледаме набързо (което е невъзможно) замъка на Дракула в Бран. Хубаво място, но трябва да се разгледа извън сезона, иначе води до задушаване. Наоколо имаше къщички с покриви от трева, очевидно населени с хобити.

Снимка: Мария Ангелова/Peika.bg

Разглеждаме, газ обратно през алпийските гледки към Питещ и от там хващаме главния път 7, най-бързия през планината. Не че не беше велик, но на фона на преживяното не беше нищо особено. Представете си, че карате Кресна, 7-8 пъти, но с културни шофьори. А, да. Тук шофьорите знаят какво е моторист. Не го засичат, виждат го, пускат го. Като в Европа. И на мен не ми се вярваше. Та, проходът е много хубав, но за да се забавляваш наистина по дългите завои, трябва да се кара с едни скорости, които никак не са здравословни по пътищата, по-скоро са за писта. На другия ден се събуждаме в ужасно скучния Карансебеш, от който обаче започват проходите в Западните Карпати. Там е много ниско, дори не е планинско, а по-скоро хълмисто. Това доставя невероятно каране. Виждаш целия завой по хълма пред теб, знаеш какво да очакваш, коли няма, Е79 е съвсем наблизо, всички минават от там. Не знам защо, но единствената ми снимка от там е тази - no chicken stripes.

Mинаваме Решица, с Ваня си разменяме моторите, отиват степенките и на младото CBF-че, все едно че цял живот него съм карал. Мястото така те предразполага, че и с чопър ще си на коляно. На Оршова илизаме на Дунава и гледката на огромния каньон, който е изровила спира дъха. Съвсем скоро отдясно се открива огромното съоръжение ВЕЦ “Железни врата”, върхо което има сякаш между другото и мост с КПП, влизаме в Сърбия (безплатно) и съвсем скоро се чувстваме у дома. От мен толкова. Не забравяйте винаги да си носите спрей за верига, резервни гащи и най-важното, приятели.

Ваш,

Камбарев

Снимки: Личен архив/Димитър Камбарев (освен където е посочено друго)

Текстът е първоначално публикуван в електронното списание за мотористи BMM.