Колорадското плато е едно от най-суровите и трудни за оцеляване места в Югозапада на САЩ.

Ниски пясъчни пустини се сменят внезапно с издигащи се почти до 4000 метра върхове. Реките са издълбали дълбоки и непроходими каньони. Температурите варират от плюс 40 до минус 30 градуса, валежите са редки, ограничени само до един или два дъждовни сезона, когато пък има разрушителни наводнения. И все пак, хората успели да се заселят и оцелеят още преди хиляди години в този район и да създадат общества с интересни традиции и вярвания, материална и духовна култура, за които ние рядко научаваме.

В по-старата научна литература тези индианци, строители на каменни сгради – “пуебло” - са известни като “пуебло индианци” или „анасази“. Последната дума идва от езика на навахо и означава “древните врагове” или „предците на враговете“ – племето навахо е воювало с хопи, зуни и други племена, които се считат за наследници на древните пуебло индианци. Напоследък се налага изразът „древните жители на пуебло“. Лидерите на племето “хопи” настояват да се използва термина Хисат-сином, означаващ „древни хора“ на техния език. Както и да ги наричаме, тези древни индианци създават свои самобитни култури в района на ветровитото, сухо Колорадско плато, достигат до своеобразен апогей в “периода на Чако” през 11-и век сл.н.е., и по-късно изчезват по загадъчни причини, дали повод за множество хипотези и спекулации.

Останки от пуебло, национален монумент Ел Моро, Ню Мексико

В самия Чако каньон, религиозен и административен център на културата “Чако”, е имало 15 населени места. Сателитни снимки и разкопки разкриват и осем пътя, ориентирани по посоките на компаса, които са свързвали центъра с далечни селища и церемониални места.Пътищата са били строени амбициозно, за векове напред – широки до 10 м, внимателно подравнени, със стълби, изсечени в скалите на отвесните каньони. С обща дължина 300 км, тези пътища покриват обширен район – доказателство за силна централна организация на обществото.

Исторически парк “Чако”

Пуерто Бонито е най-голямото селище в каньона Чако. През 13-и век е имал 800 стаи в сгради на четири и пет етажа, сред внимателно планирани обществени пространства, алеи, площади и 30 кръгли структури, известни като “кива” – полу-подземен храм, в който жителите са се събирали за религиозни церемонии, и граждански дискусии. Построен е на етапи между 850 и 1150 г. с много труд - според изчисления са били нужни поне 800 000 човекочаса за изграждането му. Бил е обитаван само около 300 години и напуснат внезапно, без следи от война и разрушение.

Така е и в съседните пуебла, а и на много други места - сякаш всички решават да науснат платото по едно и също време: около 1250 г. Дълго време това е била една от загадките на Югозапада. Днес знаем, че индианците не са изчезнали, а са се премествали няколко пъти заради сериозното засушаване, обхванало Северна Америка на етапи след 1130 г. Постепенно станало невъзможно естествените природни ресурси и добивът от нивите да изхранват хората, започнали битки за ресурси. След 600 години живот на платото, заплахата от нашественици явно е принудила обитателите да се преместят в по-големи скални селища, по-лесни за отбрана.

Най-големите скални селища са в Меса Верде, (буквално Зеленото Плато) в югозападния ъгъл на днешния щат Колорадо - широк хълмист масив на височина около 2000 метра, прорязан и заобиколен от дълбоки каньони, по чиито стени има големи скални надвеси.

Национален парк Меса Верде, Колорадо

През 12-и век в тези скални ниши са изградени 4 големи пуеблоса, които са били процъфтяващи селища за около стотина години и са били напуснати около 1300 година. Вероятно бурното строителство, земеделие и увеличаване на населението довели до ускорено изчерпване на ресурсите и в каньоните. Когато дошла нова голяма суша през 1275 г, избухнала нова вълна от насилие в целия район. В края на 13-и век целият район се обезлюдява –40 000 души сякаш „изчезват“. Част от тях се връщат към традиционното номадство, разпръсват се и не оставят ясни следи, но големи групи се появяват на нови места.

След 1300 г. хиляди жители на пуебло се местят в северната част на басейна на реката Рио Гранде. Има данни за рязко увеличаване на населението там, от около 8000-10 000 души преди 1300 г. до 22 000 – 25 000 през 1310-30 г. Друга част се преместват в басейна на река Малко Колорадо (Little Colorado River) в Аризона и в северните части на Мексико.

Скалата-вестник, Юта

Изчерпване на ресурсите, изсичане на горите, пренаселване, засушаване. Следват нестабилност, конфликти, недостиг на енергийни източници - всичко това довежда до имиграция на голям брой хора и още по-остри сблъсъци на култури, с още повече насилие. Звучи доста съвременно и познато, нали?

Днес останките от древните пуебло културите се охраняват в десетки национални монументи и щатски паркове: “Меса Верде”, “Каньоните на древните”, музей на открито с над 6000 археологически обекта в Колорадо, Исторически парк “Чако”, “Банделиер”, “Ацтек”, “Ел Моро” и “Хила Клифс” в Ню Мексико; “Навахо”, “Лупатки” и “Каньонът де Шеи” в Аризона и много други.

*

Всички снимки: Bonnie K. Lavine

За да разберете повече за американските национални паркове, разгледайте пътуващата изложба "Националните паркове - най-хубавата американска идея".

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!