Девет истории от Индия, неподражаемо разказани от Елена Щерева и Николай Янков, които вече познаваме от предишната им книга с вълнуващи индийски приключения „Шоколад, химикал и две рупии“. Това е сборникът „Прах от нозете“ (Издателство „Жанет-45“), който ще ви пренесе в далечни и екзотични земи, ще ви срещне с обикновени и необикновени хора и ще ви накара да мечтаете, мислите и пътувате.
Прочетете откъс от „Прах от нозете“, а в края научете как да спечелите книгата!
*
Над перона на мумбайската гара се стеле тежка миризма на репелeнт против комари, примесена с безспирен, сякаш сраснал се с времето монотонен звук от шумкане, мляскане, хрупане и сърбане. Все пак яденето е най-популярният спорт по тия места. След него се нарежда дрямката. Мъже и жени са се изтегнали на пейките или върху разстлани като чаршаф вестници и придремват, все едно са си на дивана у дома, при това с невъзмутимостта на погълнат от заличаването на умствените конструкти аскет, отдръпнал се от земните обекти и явления.
Други, които чакат своя влак от вече половин ден, спят непробудно, без да се страхуват от неизбежните телесни поражения, които залежаването неизменно нанася. Картината се променя драстично единствено с идването на поредния влак. Тогава гарата заприличва на разръчкан кошер. Хаос, паника и жужене! Когато влак нададе боен сигнал, че навлиза в гарата, чакащите тутакси се подготвят за схватка. Борбата е третият по популярност спорт на гарата. Най-смелите, с кипяща кръв на кшатрии (воинското съсловие в индийското общество), атакуват вагоните още в движение, готови с цената на живота си да се докопат до драгоценните седалки. Река от лакти и колене с дебита на Ганг се сблъсква в стена от едрогърди лелки с големи колкото гардероб куфари. Жесток, ала сравнително кратък сблъсък, след който влакът отново се натъпква като курник и всичко затихва.
Амар и Киран, добре облечени господа, седяха на една пейка пред чакалнята и наблюдаваха суматохата. Влакът им закъсняваше с повече от час. Единият се прибираше при семейството си в Бенгал, а другият отиваше по работа в Делхи. Амар и Киран бяха хора на словото. Хора с вкус към естетиката. Установиха го малко след като се запознаха. Амар се препитаваше като писател и преводач. Бе публикувал няколко книги с публицистика и разкази за издателство „Рупа“, а Киран работеше като журналист в престижното списание „Таймс ъф Индия“. Още с първите разменени думи предвкусиха началото на едно добро партньорство, с което щяха да съкрушат ордите на Властелина на Скуката, завземащи земите около тях. И двамата искрено ненавиждаха онази категория досадници, които те лишават от съзерцателно уединение и тишана, без да го компенсират с дори мъничко стойностна компания. За всеобща радост нито един от двамата не влизаше в тази жалка категория. За последния половин час установиха, че интересите им се пресичат достатъчно често, че да поддържат безгрижен приятелски разговор, макар и не дотолкова, че да се нарекат изцяло съмишленици.
– Навярно ще прозвуча като старомоден папардак (човек без зъби, който се храни с попара; нарицателно за много стар човек) – каза Амар, – но колкото повече гледам тази гъчканица пред нас, която наричаме град, толкова повече си мисля, че Ганди е бил прав, когато казва, че съвременното общество ще страда от гибелта на селото. Виждам как малко по малко западната цивилизацията ликвидира простотата и поезията на живота и ги заменя с фалшиви идеали и пошли амбиции. Не мога да се сдържа да не ти покажа този възход в кариерата на посредствеността. Погледни това само!
И той разтвори страниците на списание „Техелка“ и се спря на едно изображение на отвратително грозен мъж, нещо средно между дебела орка и гаргойл, с пиянски нос и разтекла се по лицето кожа на мастиф, който се хилеше на преден план, докато зад него с разгърнат пеньоар стоеше красива индийка по бельо, а отдолу с големи букви крещеше в лицето на читателя следната бляскава мисъл: „Тя е с него само заради... Затак“. От изображението в крайчецето на страницата ставаше ясно, че Затак беше поредната измислена марка дезодоранти.
– Не мога просто! – продължи той. – Що за безочливо проникване на грубото и безвкусното! Абсолютна идейна бездарност, преливаща в хармония от безсрамие и низост. Всеки ден ни се внушава, че ти можеш да си преуспяващ и уважаван човек само ако си купиш рекламирания прах за пране, сапун, парфюм, паста или безалкохолно. Рекламите са пътеводителите и наставниците на нашето съвремие. Новите гуру. Вече не мога да ги трая всички тези хора, животни, духове, митологични герои и вещи, дето изникват от екраните и списанията, за да съветват човек в неговия бездруго тотално объркан от изобилие избор. А все още сме далеч от Америка.
– Ха-ха, май ще приема уточнението ти за старомодния папардак – отвърна с усмивка Киран, който беше кръстосал лустросаните си боти и потропваше с нокти по кутия от цигари. – Ами ти го каза: „тотално обърканият от изобилие избор“ налага нуждата от пътеводители. Представи си по колко време щеше да стоиш пред лавицата и да избираш, ако ги нямаше героите от рекламите да ти дадат едно рамо. Ха-ха... Като се замисля, на мен любимата ми реклама е с онзи шиваистки поклонник, който се явява по препаска и тризъбец на екрана и дръпва нравоучителни речи: „Ако искате децата ви да се учат добре, ако искате да си купите любимата кола, да сте здрави и защитени от злочестия, купете си шившанкар кавач – медальон, който ще ви накара да повярвате в чудесата на Шива. Ако купите сега, получавате бонус – лепенка, пазеща дома ви от зли сили. А за най-бързите има и втори бонус – лепенка, която създава щит около колата ви. Всичко това само за три хиляди и четиристотин рупии! Ако сметнете, че няма ефект от него или сте недоволни, можете по всяко време да върнете медальона и да вземете парите си!“ Ха-ха-ха.
– Ооо, а чу ли последната? – припомни си Амар. – Значи, появява се ошмулен мъж на средна възраст, който с поучителен глас подема житейската си история: „Претърпях огромни поражения в бизнеса си, родителите ми се опитаха да ме убият, къщата ми бе заложена, жена ми ме изостави, загубих лявото си око в инцидент, а докато спях на канапето, кучето разръфа дясното ми ухо, колата ми бе открадната от разбойници, а полицията ме обвини за смъртта на съседа. Бях отчаян. Не знаех какво да правя, затова се обадих на приятел“. – Амар явно се беше вживял се в ролята на своя герой и спря, за да създаде малко съспенс, а после продължи с преправен глас: – „Тогава научих за назар ракша кавач и го купих незабавно. Не е за вярване! От момента, в който сложих амулета на врата си, черната магия напусна живота ми. Нещо повече! Върху мен заваля дъжд от благословии. Предложиха ми работа в Боливуд, сега имам стъклено око и здраво ухо, а за капак се срещам с тази невероятна красавица!...“ При което със самодоволна усмивка прегръща русокоса мадама. Кажи ми, кой идиот измисля тези безумия?
– Стига де, и рекламата, и мадамата си ги биваше. Даже и мен спечелиха за клиент – при което Киран понечи да разкопчае ризата си за ужас на сепналия се Амар, но след първото
копче прихна да се смее. – Ха-ха... ти наистина ли повярва, че бих носил амулет против уроки?
*
СПЕЧЕЛЕТЕ книгата „Прах от нозете“ на Елена Щерева и Николай Янков.
Как?
Довършете в коментар под статията тук изречението: „Перфектната история от пътуване включва...“
Печелившият ще бъде изтеглен чрез жребий и обявен на фейсбук страницата на Peika.bgна 29 август 2014 г.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
