Продължението на „Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ е вечна история за доброто и любовта към живота.

Вечно замечтаната „Анн от фермата „Грийн Гейбълс“ завладява сърцата на читателите и във втората книга от една от най-любимите поредици, дело на канадската писателка Луси Монтгомъри!

Изцяло в обновения превод на Йолина Миланова, „Анн от Авонлий” ви кани отново сред синкавите мъгли на хълмовете на остров Принц Едуард, където да поемете на пътешествие из Замъка на ехото, Кристалното езеро и Омагьосаната гора, сред които разцъфва красивата история на една от най-обичаните героини в историята на литературата.

„В края на краищата, когато човек може да вижда звезди и небе като тези, малките разочарования и произшествия не може да имат толкова голямо значение, нали?“

Анн (с двойно „н“) Шърли, момичето, което пристигна във фермата „Грийн Гейбълс“, готова най-после да открие своето място под небето след единайсет години скитане между приемни домове и мрачни сиропиталища, вече е голяма.

Предстои това високо, слабичко шестнайсетгодишно момиче със се­риозни сиви очи и кестенява (поне според приятели­те ѝ) коса отново да пристъпи прага на собственото си училище – онова, в което злополучно счупи плочата си за писане в главата на Гилбърт Блайт. Този път обаче в изцяло нова роля – тази на учителка.

 През предстоящата вълнуваща година Анн ще трябва да спечели сърцата на учениците си, а двете с Марила поемат грижите за Дейви и Дора, които наскоро са останали без родители. Дора е хубава картинка и послушна като ангелче, но Дейви носи онзи плам и болезнена склонност да се замесва в неприятности, така познати на самата Анн…

Изящна в стила и посланията си,„Анн от Авонлий”доразвива богатия свят на малкото село на острова, оживяло чрез историята на най-сърцатата и слънчева героиня в световната литература.

Сред страниците ѝ се разливат комични, трогателни и понякога тъжни случки, които да ни напомнят, че животът е празник и заслужава да бъде живян като такъв.  Пригответе се за градинатанамалкатаХестърГрей, дапътешестватеиззалезасмалкияПолЪрвинг, даизживеетеединЗлатенденсАнн, ДаянаиДжейн... Инай-вече, разбирасе, дасрещнетеГилбърт.

Чиста и нежна като утринна роса, красива като въздишка на щастие и невероятно забавна, тази книга се превръща в едно от настолните четива на поколения наред. Книга, която се предава от читател на читател, за да носи пролет. „И навън, и в сърцата ни.“

Из „Анн от Авонлий” oт Луси Монтгомъри

Втора глава

ДА ПРОДАДЕШ НАБЪРЗО И ПОСЛЕ ГОРЧИВО ДА СЕ КАЕШ

Следобед на следващия ден Анн отиде на покупки в Кармоди и взе със себе си Даяна Бари. Даяна, разбира се, беше член на новосформираното Общество за подобрение и двете момичета през целия път разгорещено обсъждаха разни идеи.

– Едно от първите неща, които трябва да направим, е да организираме боядисването на Залата за събития. – Даяна посочи сградата, покрай която минаваха и коя­то наистина имаше доста занемарен вид. – Не бива об­ществена сграда да изглежда ТАКА. Това е по-неотложно дори от преговорите с Леви Боулдър. Баща ми и без това смята, че там ще ударим на камък. Леви Боулдър изобщо нямало да си мръдне пръста.

– Може пък да позволи на момчетата да се заемат със събарянето, ако се договорим да му нацепят дървата за огрев, да речем. – Анн предпочиташе да гледа оптимис­тично на нещата. – Няма да го притискаме, ще подходим много внимателно. Нещата се случват стъпка по стъпка. Но първо трябва да работим за промяна на нагласите на общността.

Даяна не беше съвсем сигурна какво точно искаше да каже приятелката ѝ, но звучеше красиво и тя се почув­ства горда, че е част от група с такива възвишени цели.

– Знаеш ли, Анн, снощи си мислих за нещо, което бихме могли да направим. Нали знаеш онзи триъгъл­ник, където се срещат пътищата от Кармоди, Нюбридж и Белите пясъци? Той е обрасъл с млади смърчове, но дали няма да е по-красиво да го разчистим и да оставим само брезичките, които сега се задушават?

– Чудесна идея! Можем да сложим и пейки под бре­зичките. А напролет ще направим цветни лехи и ще за­садим здравец.

– Само ще трябва да помолим старата госпожа Хай­ръм Слоун да държи кравичката си по-далеч от пътя, в противен случай ще опасе всичко. – Даяна се засмя. – Май вече почвам да разбирам какво имаш предвид под „нагласите на общността“. А! Ето я старата къща на Боулдър – истинска развалина, жалка гледка! На всичко от­горе е толкова близо до пътя. Не ти ли напомня на мърт­вец с избодени очи?

– Да, много е тъжно да видиш стара, порутена сгра­да – замислено каза Анн. – Като старица, която има само спомените си и нищо друго… Марила ми е разправяла, че навремето тази къща кипяла от живот – там живее­ло многолюдно семейство. Тогава къщата изглеждала доста приветливо и имала хубава градина, а песните и детският смях кънтели надалеч… А ето че сега е като празна черупка и единствено вятърът броди из изоста­вените стаи. О, тръпки ме побиват, като се замисля. На­право ми се доплаква. Как мислиш, дали нощем призра­ците от онова далечно време се пробуждат и отново се разнася сладостното ухание на рози?

Гласът на Анн звучеше мечтателно, но Даяна реши­телно поклати глава.

– Не, Анн, никога не си представям такива неща. Изоставените къщи са си точно това – изоставени къщи. Нали помниш колко ни се скараха майка ми и Марила, когато говорехме врели-некипели за Омагьосаната гора? И все пак, до ден днешен избягвам да минавам оттам по тъм­но, а ако почна да си представям разни неща за старата къща на Боулдър, току-виж ме дострашало да минавам и оттам. Пък и… тези деца не са мъртви, за да се явяват като призраци. Просто са пораснали и са някъде по ши­рокия свят. Знам, че един от тях държи месарница…

Анн сподави въздишката си. Даяна беше най-добрата ѝ приятелка и тя си я обичаше като сестра, но от­давна беше разбрала, че в дебрите на въображението вярната ѝ дружка нямаше да я последва. Дали не беше обречена да се скита сама в тези омагьосани дебри?

Когато пристигнаха в Кармоди, се разрази буря, коя­то обаче не продължи дълго, и пътуването на връщане беше приятно – по листата на дърветата още блещука­ха дъждовни капчици и въздухът беше упойващо свеж, като след дъжд. Щом свиха по алеята на Кътбърт обаче, на Анн изведнъж ѝ притъмня пред очите и доброто ѝ настроение за миг се изпари.

Пред тях се простираха овесените насаждения на господин Харисън – сочни, свежо зелени и тучни. А насред тях блажено преживяше онази пакостница – кафя­вата кравичка!

Анн отпусна юздите и чертите ѝ се изопнаха, което не вещаеше нищо добро. Без да каже нито дума, тя скочи от капрата и се устреми към съседната нива, преди още Даяна да осъзнае какво се случва.

– Анн, почакай! – отчаяно се развика приятелката ѝ. – Къде тръгна?! Ще си съсипеш роклята! О, не… не ме чува… Но какво си мисли?! Сама никога няма да успее да хване кравата. Ще трябва да ѝ помогна.

Анн беше същинска крачеща фурия. Даяна завърза коня за един стълб и припна след нея, като запретна по­лите на красивата си рокля, преди да прескочи оградата, разделяща двете стопанства. Оказа се, че е дори по-бър­за от Анн, чиито подгизнали от влагата поли се мотаеха в краката ѝ и я забавяха. След двете момичета оставаше пътека от прегазени стъбла, което допълнително щеше да ядоса господин Харисън.

– Анн, спри, за Бога! – изпъхтя Даяна. – Не мога да си поема дъх, а ти цялата се измокри.

– Трябва… да изкарам… кравата… оттук… преди… гос­подин Харисън да довтаса… Друго… не ме… интересува.

Но добичето не виждаше сериозна причина да си тръгне насред пиршеството. Двете задъхани момичета едва го бяха доближили, когато то им обърна гръб и заприпка към по-отдалечения край на полето.

– О, Даяна, моля те, тичай! – отчаяно изхриптя Анн. – Пресрещни я, ако можеш, и я подгони насам!

Даяна хукна, но кравичката препускаше, все едно беше обладана от зъл дух. И нищо чудно да беше.

Едва след десетина минути успяха да я вкарат обратно във фермата на Кътбърт.

Можете да си представите в какво състояние беше Анн в този момент. А точно тогава господин Шиърър и синът му минаваха по пътя с каручката и наблюдаваха сценката ухилени до ушите.

– Е, Анн, май все пак трябваше да ми продадеш тази непослушница още миналата седмица – подхвърли гос­подин Шиърър.

– О, мога да ви я продам сега, още тази минута! – Анн, цялата пламнала от гонитбата, отметна разрошените си коси от лицето си.

– Дадено. Двайсет долара, както ти предложих, и си стискаме ръцете. Джим веднага ще я откара в Кармоди. Ще стигнат тъкмо навреме за търга. Чух, че господин Рийд от Брайтън си търсел крава точно от тази порода.

Пет минути по-късно Джим подкара добичето към Кармоди, а Анн, още задъхана след случилото се, прибра банкнотите в джоба си.

– А какво ще каже Марила? – попита Даяна.

– Доли беше мой подарък, така че на Марила ѝ е все едно какво ще правя с нея – махна с ръка Анн. – Пък и едва ли бихме взели повече пари за нея на търга. Друго ме притеснява. Господин Харисън няма как да не забеле­жи пораженията, а аз му бях обещала, че това няма да се повтори. Е, поне научих важен урок – никога да не давам каквито и да било обещания, свързани с крави. Това са едни неуправляеми, непредсказуеми същества, на кои­то ИЗОБЩО не можеш да имаш доверие.

Марила, която беше отишла да се види с госпожа Линд, се прибра и още от вратата научи за поредното прегрешение на Доли и за последвалата продажба на кравичката рецидивист.

– Е, Анн, явно така е било писано да стане. Макар че, както обикновено, си действала доста импулсивно, а прибързаните решения невинаги са най-добрите. Само не разбирам как така е успяла да се измъкне ТОЗИ път.

– Дори не погледнах – призна Анн. – Но сега ще раз­бера. Мартин така и не се прибра – сигурно още някоя леля се е споминала… Това ми напомня за ветераните. Миналата вечер госпожа Слоун си четеше вестника и съ­общи на господин Слоун, че още един ветеран си е оти­шъл. „Какво точно е ветеран, Питър?“, попита тя, а той сви рамене. „Не знам точно, но явно са доста болнави създания, за които чуваме едва след смъртта им. Лелите на Мартин май също спадат в тази категория.

– Мартин е типичен французин – смръщи вежди Ма­рила. – Не че имам нещо против тях, но са хора, на които изобщо не може да се разчита. Факт.

Марила разглеждаше покупките на Анн, когато от­вън долетя отчаян момичешки вик. След миг Анн влетя в кухнята, кършейки ръце.

– Анн Шърли… Какво има пък сега?

– О, Марила, нещо ужасно! И вината е ИЗЦЯЛО моя! Моя и на никого другиго. О, Боже, кога ли ще се науча да не действам импулсивно?! Госпожа Линд ненапразно ме предупреждаваше, че някой ден горчиво ще съжалявам…

– Анн, изправяш ме на нокти! Ще кажеш ли най-после какво се е случило?!

– Ами… оказва се, че съм продала кравичката на гос­подин Харисън… вместо Доли… Защото Доли си е в обо­ра… О, Господи!

– Анн Шърли, какви ги говориш?!

– О, Марила… Бих искала това да е някакъв кошмар, но уви, е самата истина. По погрешка съм продала кра­вата на господин Харисън. О, Боже… надявах се, че вече съм достатъчно здравомислеща, за да не правя такива гафове, но ето че не съм си взела урок…

Тя кършеше ръце.

– Какво, за Бога, ще правя сега?!

– Ами боя се, че няма кой знае какво за правене, ос­вен да се срещнеш с господин Харисън очи в очи и да му се извиниш за ужасното недоразумение. Но пък можем да му предложим в замяна нашата Доли, така че все пак има начин въпросът да бъде решен. Или пък да му вър­нем парите, ако това го устройва.

– О, Боже, сигурна съм, че той ще бъде ужасно възму­тен, и с право!

– Предполагам. Той принципно не е лесен характер. Искаш ли да отида и да поговоря с него?

– О, не, не бих ти го причинила. Вината е моя и аз ще си сърбам попарата. Ще ида да му кажа какви ги забър­ках и колкото по-скоро, толкова по-добре. Няма смисъл да отлагам.

Горкичката Анн взе шапката си и банкнота от двай­сет долара и закрачи към съседното стопанство с реши­мостта на осъдена на смърт, когато изведнъж погледът ѝ попадна на ореховата торта, която беше изпекла тази сутрин.

А тортата беше прекрасна – с лешници и розова глазура. Анн беше надминала себе си. Смяташе да я за­несе на сбирката на младежите от Обществото за подобрение в петък вечер. Но горкият господин Харисън в слу­чая май беше по-заслужил, ако изобщо нещо би могло да компенсира станалото. Както и да е, Анн щеше да му поднесе тортата в знак на помирение. Заедно с искрени­те си извинения. А ако нещо би могло да смекчи сърцето на саможив стар ерген, то беше една такава торта.

„Ако изобщо ми позволи да кажа нещо в своя защи­та“, помисли си Анн със свито сърце, докато вървеше към стопанството на господин Харисън в августовската привечер, покрай озарените в златисто поля. Сега раз­бираше как са се чувствали осъдените на смърт, крачей­ки към гилотината.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!