Мислите си, че уличните музиканти само излизат на улицата и започват безгрижно да си музикантстват? И така да е, това едва ли би ги довело до бърз просперитет, най-много да завърши с някоя гонка с представителите на реда. И както след малко ще видите, не само полицаите са проблем. Светът на стрийт музиканта е като екшън филм. Има напрежение, бързи реакции, неочаквани заплахи и зверска конкуренция. В този свят не можеш да оцелееш без очи на гърба, перде на очите и разбира се, най-важното оръжие - стратегическата мисъл.
Ако се намирате в голям град или курорт, носите и свирите прилично на музикални инструменти и имате нужда да изкарате известно количество пари за малко време, за да продължите пътешествието си например, ще трябва да включите на помощ добрия си нюх и военната стратегия. Ето за какво да внимавате:
Червена лампичка номер едно: Има ли други музиканти в града?
Ако има, значи конкуренцията е голяма. Много е вероятно да има „запазени” места на отделните музиканти и да се наложи „старите кучета” да си пазят територията. Също както се случи и при нас в Мадрид. Изправихме се пред едно заведение и след минутка мургав дребосък ме потупа по рамото. Оказа се, че мястото било „запазено” за тях. Обръщаме се – цяла фамилия представители на румънския тъмен етнос, с култовия акордеон и баба с дайре.
Друг вариант при наличие на музиканти особено в столици или лъскави курорти е да са на „постоянна” работа там. Ако някой желае това препитание да е законно и да не го глобява полицията, подава документи в местната община, че иска да свири на улицата, прави се прослушване и се издават „разрешително”, с което да работи и да плаща известна такса месечно. Отново в Испания срещнахме българин, който съвсем легално си свиреше пред двореца в Аранхуес и въпреки месечната си такса, изкарваше съвсем прилични пари за местния стандарт и дори се конкурираше със сина си, който работеше на пълен работен ден.
Червена лампичка номер две: Какъв език се чува около вас?
Номерът на хитрия музикант е да бъде гъвкав, да притежава разнообразен репертоар. Правилото е като в рекламата – никой не слуша наистина, затова е важно да се привлече вниманието. Как? Най-лесният начин е чрез нещо разпознаваемо. Минават руснаци – свирим частушки и романси. Испанци – танга и подобни ритми. Германци и англичани – класически теми. Американци – джазови стандарти. Тук е моментът да спомена, че нашата комбинация беше и много приятна за ухото – китара и флейта, така че и вариациите можеха да са всякакви, а импровизацията – пълна.
Червена лампичка номер три: Има ли полиция наоколо?
Както вече казахме, ако нямате разрешително, положението граничи в диапазона предупреждение и гонене със свирка в уста до глобяване и отнемане на инструмента на труда. Затова бдяхме и свирехме стегнато, гръмко и стратегически (виж точка две) и бяхме готови да сменим мястото след евентуално първо предупреждение. Обикновено в европейските страни първо те мъмрят, но втория път вече те глобяват. Ние примерно не пресякохме никога тази граница. Само веднъж ни свирна със свирка няколко пъти полицай в Сен Тропе, който разбира се, беше моментално кръстен от нас „Полицаят от Сен Тропе”.
Червена лампичка номер четири: Виждат ли се подходящи заведения, пред които може да се свири?
Най-бързият начин, с който сме се сдобивали с пари за самолетни билети – заставахме пред някое заведение, в което няма музика и гъмжи от туристи. Избирахме 4 парчета и ги свирихме ударно със самочувствието на класически музиканти професионалисти с изразителни лица и интелигентен поглед. След това почти всеки ръкопляскаше и оставяше по някое евро, защото явно смятаха, че сме част от програмата. Тогава забелязахме, че германските туристи реагират най-много на класическа музика, че, парадоксално, са особено щедри към музикантите, защото явно смятаха, че трябва да си плащат за всичко – дори за слушането на музика. Англичаните се потвърдиха като стиснати, но любезни, а руснаците – супер разговорливи и щедри, ако бъбриш и попееш сърдечно с тях.
