Текстът участва в конкурса за авторски материал на Peika.bg. 

Ако има друго място извън София, където се виждам да живея, това ще е някъде из Гоцеделчевско. Такъв пленителен край! Съчетава всичко красиво, здравословно и жизнено, което човек би си пожелал – климат, релеф, природа, планини, минерални извори, култура, история, кухня. Там се прегръщат Пирин и Родопите, и ти се иска и на теб да се стоплиш в прегръдката им.

Двудневният ни маршрут не е стриктно съставен и всъщност преобладават импровизации. Първоначалната идея да разгледаме Гоце Делчев, Огняново, Долен и да нощуваме в Делчево, търпи промени и в крайна сметка дори не стигаме до Делчево и Долен. Аз обаче съм ходила преди това там и препоръчвам горещо и двете места.

В ранното съботно утро потегляме в посока Мелник. Всеки го знае Мелник. Туристически е, понапудрен, но дали защото нямаше много туристи или може би, защото всичко е още тучно зелено, ми се стори приказно красив и цветен.

Спираме на раздумка при познати и ги питаме за пътя към Златолист. Ха, ами то е в посока Гоце Делчев, така че е решено – ще посетим обителта на Преподобна Стойна.

Преди това обаче се насочваме към друга цел. Караме в посока Рожен, подминаваме самото село и попадаме в Любовище, след като преминаваме през тунел, вкопан в самите пясъчни скали. Това сякаш е  тунел към друга епоха.

Светлината е различна, селото е различно и изолирано, не иска да е сред човешката суета. Сгушено е там самотно и не се интересува от световния ред. Водата, която тече от чешмата на площада, е с най-сладкия вкус. Напълно естествено е на такова място да не видиш жива душа. Виждам обаче автомобил и табела.

Значи всичко се случва в реално време. Тишина, лес, слънце и упойващи аромати на треви и летни билки. Говорим си, че никъде другаде по света билките не миришат по този дъхав начин. Любовище е и любовно и е хубаво да си с човек, който ти е мил.

Оттам, през Хърсово и Катунци, след около 25 километра достигаме Златолист. Тук е изкарала последните двадесет години от живота си Преподобна Стойна. Не зная как точно да я определя – светица, лечителка, пророчица, монахиня. Точно преди да тръгнем по тези места, зачетох книга за нея. Всъщност книгата представлява записки на Бояна Паликарова по разказ на самата Преподобна три дни преди смъртта й. Датата на смъртта си, 22 декември 1933 г., тя вижда още на седемгодишна възраст – изписана във въздуха като от златни мушици. Преподобната разказва, че светът на живите и мъртвите е един, но ние не можем да общуваме с мъртвите, поради сгъстената материя. Вярата и упованието в Бога са фундаменталните принципи за нея. Любовта й към Бога е просто заразителна. В предишен живот е била богомилка, хвърлила се по собствено желание на смърт в кладата на Василий Врач – на 11.11.1111 година в Константинопол. Всичко това съм прочела предната вечер в книгата, без да зная, че на следващия ден ми предстои да пристъпя в нейните покои.

Стаичката е на втория етаж в църквата „Свети Георги“ – казват, че е построена на мястото на древен храм отпреди християнството, като входът й е от север. Свети Георги е светъл брат на Преподобната. Трептенето е повече от осезаемо, а чувството за мир и дълбочина така те завладява, че не искаш да помръднеш. Голям късмет е, че няма много хора. Докато е била жива, преподобна Стойна е лекувала физически и душевни болести, и обителта е била изпълнена с чакащи. Доста мъка трябва да е поета тук, но за мен вибрацията е на утеха и милост, а не на тъга. Отвън в градина се намира най-прекрасният чинар, който някога съм виждала – на 1300 години, във формата на кръст.

Любимото дърво на Преподобната, под което често пъти е сядала. Твърди се, че като го прегърнеш, то отнема болежките ти. Прегръщаме го не само заради това. Дървото е здрав, силен и жизнен великан, който ми се струва символ на вечността, природата на нещата и пребъдването на България по някакъв начин. Преподобната определено е оставила отпечатък на святост и благост тук. Живяла е скромно, загърбила всичко тленно и суетно, в служба на хората. Тръгваме си притихнали и много благодарни за всичко. Там наистина си даваш ясна сметка колко много имаш, щом си здрав, и си благодарен от цялото си сърце. Ей такива вълшебства се случват.

Денят е преполовил, гладът се засилва и през живописния планински проход край Попови ливади преваляме Пирин и навлизаме в чудните Западни Родопи. По пътя спираме на лобното място на Яне Сандански, застрелян горе, на път от село Пирин към тогавашен Неврокоп, на 22 април 1925 години. Спорна фигура е Яне Сандански, но си мисля все пак, че не е редно лобното му място и паметната плоча да тънат в боклуци.

И ето че след като сме утолили духовния, природен и исторически глад, тялото се включва и отправя мощни сигнали за глад и силна нужда от храна. Също и жажда. При това вече не за духовност и история, а за чиста, питателна и вкусна храна и питие. Зная какво ни е нужно – да стигнем до кръчма „Рай“ в Огняново. Всеки който е бил там, знае за какво става въпрос. Висша наслада за вкусовите сетива. Едно от чудесата на този край, а яйцата по панагюрски категорично заемат първо място в моята класация. Как за толкова години тази кръчма не измени на страхотната храна и супер обслужване, се чудя. Не познавам собственика, но намирам, че всякакви мастър шеф, гурмета, фешън, тренди и био ресторанти има какво да учат от Рай по отношение на качествена храна, цена и обслужване. Тук няма показност и претенция, само истинска българска вкусна храна. Отново сме много благодарни. Била съм на толкова много места по света и не сещам къде другаде може двама души да преядат с възможно най-вкусните домати, пържени картофи, телешка пържола, боб чорба, яйца по панагюрски и вино за сумата от 13 евро общо за двамата. Хора, трябва много да милеем за тази благословена Родина и да я пазим, защото това е Раят. Без преувеличение.

А и той още не е свършил, защото вместо към Делчево,след обилното похапване се отправяме към Лещен.

Тъй като не бяхме резервирали нищо за спане, в Огняново търсим в интернет и попадаме на къща за гости, където се оказва, че има свободна стая. Била съм и преди това Лещен и много ми харесва. Леко само ме смутиха хотелските комплекси, изникнали вдясно при влизане в селото. Не зная защо, но ми напомниха за комплексите на влизане в Созопол и Банско. Едни такива големи, уж самобитни, с желание да се впишат, но лишени от колорит и напълно бездушни. За сметка на това нашата къща е фантастична.

А още по-фантастични се оказват домакините ни. Чакат ни в двора, дават ни ключове, показват ни как се прави кафето, обещават, че ще приготвят мекици на другата сутрин и… изчезват. Повече така и не ги видяхме. Усещаме, че са се явили като добри духове, когато на следващата сутрин в трапезарията на първия етаж ни чакат мекици и сладко. Кога са дошли, как са ги правили, не съм разбрала. Закуската обаче е налице. Както и цялата къща с три стаи, прекрасна тераса с най-великолепния изглед и грижливо поддържан двор – два дни изцяло на наше разположение. Големи благодарности на Краси и Джема!

След Лещен в неделя по обяд поемаме към София. Но не директно. Следваща отбивка е благозвучното село Гостун. Как да не свиеш от пътя, като видиш табелата.

Гостун е идилия. Караш 4 километра по най-живописния и виещ се път край приказни поляни, осеяни с треви и билки, катериш нагоре, гледките стават все по- изумителни и ето че си в Гостун. Ръми дъждец и не е слънчево, та срещаме само чичо Иван. Живее близо до църковния храм „Свети Илия“, където в момента тече ремонт. Чичо Иван ни доверява, че в селото има софиянец, който си е купил къща и в момента е тук. Предлага ни да отидем до тях, защото „може да се познавате от София“. Ние обаче любезно отказваме и единствено чичо Иван остана като мил спомен от приказното планинско селце Гостун.

Оттам вече последната спирка са сребърните извори край Добринище и бърз набег из самото градче. Минералната вода в Добринище е дар божи и е поредното свидетелство за райската природа на тези местности. Лековита, топла, мека, наистина дава живот. Освежени и ободрени се качваме в колата и спираме чак в София.

Този преход ни отне по-малко от 40 часа. И ни даде всичко, за което човек може вечно да мечтае. Говоря единствено за себе си и моя спътник – хармонията, спокойствието и радостта, които изпитваме в тази част на България, са несравними. Усещането за красотата на Родината ни е много дълбоко и зареждащо тук.

Препоръчвам подобно пътуване из тези места на всеки, който е паднал духом или е изнервен, уморен, напрегнат, обезсърчен. Без да съм лайф коуч и без да провеждам семинари за хармонизиране на тяло, ум и душа, давам този безплатен, приятелски съвет на всеки, зациклил в истеричната действителност, която обитаваме – посетете тези места. Терапията е мощна и силна, а лечебният ефект - гарантиран.

Текст и снимки: Милена Йоцова

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!