Има едно особено мълчание в Родопите. То не е празно — то е живо. Между боровете, по стръмните пътеки и край каменните чешми то звучи като шепот на стари времена.
И ако имаш късмет, някъде из малките селца, все още можеш да чуеш разказите на родопските баби — истински пазителки на историята, на мъдростта и на човешкото.
Времето тече по-бавно в планината
В село Гела, където сутрин мъглата е по-гъста от мляко, една баба ме посрещна с думите:
„Сине, тука часовникът не ни гони. Ние си вървим с времето, ама не го гоним.“
Каза го и сложи на масата топла баница, от която миришеше на масло и детство. После ми разказа как навремето чакали писма по месец, как любовта била търпелива, а думата – тежка.
„Днеска все бързате — да се видите, да се разделите, да простите, да се сърдите. А ние едно време чакахме с години. И затова ни беше сладко.“
Докато говореше, погледът ѝ не беше в мен, а някъде надолу по долината — сякаш там, между мъглите, още живееха хората, за които мислеше.
„Не всичко дето блести е щастие“
Малко по-нагоре, в Широка лъка, друга баба ми каза, че младите днес не знаели как да бъдат доволни.
„Имат всичко, ама не им стига. Ние нямахме нищо, ама все си намирахме радост. Радостта е като билка — ако не я търсиш, няма да я намериш.“
Тя ми показа една изсушена китка жълт кантарион, закачена на стената.
„Туй е за тъга. Слагам го в чая, кога душата ми не слуша.“
И като се засмя с онзи чист, детски смях, който идва само от хора, минали през много — ми каза нещо, което не съм забравил:
„Щастието не е къща с покрив, а огън в сърцето. Ако не го палиш всеки ден, и най-големият палат ще стане студен.“
Истории край огнището
Една вечер в Мугла, когато токът беше спрял, седнахме край печката на дърва. Баба Катина — на 86 години, с ръце като кора от дърво — започна да разказва:
„Имаше едно време едно момиче, дето все плачеше, че не било хубаво. И все гледаше другите – коя с нова рокля, коя с момче до нея.
А майка ѝ все ѝ думаше: "Гледай да ти е красива душата, дъще, не лицето."
Минали години, момичето се оженило, станало майка, остаряло. Един ден видяло отражението си във водата на чешмата и рекло:
"Майко, ти беше права. Душата като е хубава, и лицето светва, дори да е с бръчки."
Когато свърши, в стаята беше тихо. Само дървото пукаше в печката, а пламъкът хвърляше сенки по стените.
За смисъла на нишката
На сутринта баба Катина ми показа вретеното си. Пръстите ѝ се движеха бавно, но сигурно, и преждата се навиваше без възел.
„Знаеш ли що е животът като тая нишка? Ако много я дърпаш, се къса. Ако я пуснеш, се оплита. Трябва да я водиш с търпение.“
После добави:
„И с любов, ама не онази дето й викате ‘любов’, дето идва и си отива. А онази, дето носиш тихо, като кръст. Тя не тежи, щом я носиш с добро.“
За земята и човека
Баба Мария от село Триград ми каза нещо, което си записах:
„Човекът е като нивата. Ако не го ореш отвреме-навреме — буренясва. А ние, старите, не спираме да копаем в себе си. Защото и душата трябва да се чисти, не само къщата.“
И ми разказа как всяка пролет излиза да говори с дърветата.
„Те разбират. Само трябва да мълчиш, за да ги чуеш. Градът ви е пълен с шум, ама колко от вас могат да чуят себе си?“
Малките разговори, които променят
Една сутрин, докато пиехме кафе в двора на една къща в Косово (селото, не държавата), една баба ми каза:
„Дете, не се бой от самотата. Тя не е враг, а гост. Ако я посрещнеш добре, ще си тръгне сама.“
И после добави:
„А най-лошото е не да си сам, а да си с хора, дето не те чуват. Ние тука си говорим с кравите, ама поне ни слушат.“
Смях се, а тя не — просто се усмихна и продължи да рови в градината.
Мъдростта на простите неща
Родопските баби не говорят много, но всяка тяхна дума тежи. В свят, в който всички искат да бъдат чути, те напомнят, че има стойност и в тишината.
Че можеш да излекуваш душата си не с книги и лайфкоучове, а с това да засадиш цвете, да месиш хляб или просто да гледаш как вали сняг.
Там, сред планината, времето е друго. То не бяга, а седи до теб и пие чай.
И накрая…
Когато си тръгвах от Родопите, една от бабите ми сложи в ръката орех.
„Да ти напомня — вънка е твърдо, ама вътре е добро. Така е и човекът. Не гледай черупката.“
Днес, когато шумът на града ме уморява, често се сещам за нейните думи. И за всички онези баби, които пазят духа на Родопите не в книги, а в сърцата си.
В Родопите няма бързане, няма показност. Има тишина, в която се ражда смисълът.
И ако някога забравиш кой си — просто послушай някоя родопска баба. Тя ще ти го каже тихо, с усмивка, докато меси хляб.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
