Конните библиотекарки от времето на Голямата депресия вдъхновява затрогващата история за силата на човешкия дух и любовта към литературата.
Всяка книга е бягство от реалността, пътешествие в други светове, а понякога и мисия, която спасява животи и променя историята.
За пръв път на български език оживява бестселъровият роман „Книжарката от Кентъки“на Ким Мишел Ричърдсън – обяснение в любов към книгите, вдъхновило редица съвременни писатели като Джоджо Мойс да напишат своите истории.
Този трогателен разказ за силата на човешкия дух е базиран на истинските съдби на редица жени, които по време на Голямата депресия в САЩ се превръщат в посланици на книгата и обединяват жителите на различни градове в едни от най-смутните времена в американската история чрез утешителната сила на словото.
През 30-те години на XX век, някъде сред величествените планини на Кентъки, 19-годишната Къси е свикнала да се движи незабелязано сред криволичещите им пътеки, за да достигне до следващото селище, което се нуждае от своето спасение – света на книгите.
До скоро принудена живее в сянка и самота и да се грижи за стария си баща, който мечтае единствено за това да я види задомена, Къси най-после е открила своето призвание. Защото да бъде част от така наречените конни библиотекарки – жени, които доставят книги в най-отдалечените райони на щата и насърчават четенето – придава смисъл на живота ѝ. Да бъде пратеничка на книгите дава възможност на Къси да държи живота в собствените си ръце и да помога на хората във времена, в самотата и отчуждението са се настанили в сърцата им.
При това с единственото лекарство, което знае, че действа безотказно – литературата.
За пръв път в живота си Къси получава шанс да бъде щастлива и свободна. И ще се бори за него, каквото и да ѝ коства.
С изящния си стил и непогрешим усет към ритъма на една история, Ким Мишел Ричърдсън създава детайлен портрет на епоха, обгърната в мрачните облаци на бедността и несигурността, но и разкриващ добротата и човечността на своите въпреки тяхната човешка чупливост. Защото понякога грижата за другите е единственото, което да ни освободи по пътя към самите нас.
„Книжарката от Кентъки" e красиво обяснение в любов към книгите и четенето. История за силата на човешкия дух, който се стреми към красотата дори когато реалността се опитва да го смаже.
Из „Книжарката от Кентъки“от Ким Мишел Ричърдсън
2
Не беше минала и една седмица, когато татко отново извади моята свещ за ухажване, като я нагласи да гори възможно най-дълго време. Януари отиваше към края си, бяха се изредили още трима кандидати и татко искаше да се увери, че това ще бъде последният път.
Мъжът се появи в ранния следобед, с износена шапка на главата си. Прочете нотариалния акт, без да бърза, а сетне продължи да седи със здраво стиснати устни, като прокарваше пръсти през оредяващата си коса и крадешком поглеждаше пламъка на свещта за ухажване. Няколко пъти се размърда на мястото си и плесна с умрялата си шапка по лекьосаните си панталони и всеки път от него се разнасяше нов облак от кисела воня. След две посещения на верандата от този кандидат през последната седмица от януари татко му даде своята благословия и му приписа нотариалния акт, преди да духне последната ми свещ за ухажване. Старият джентълмен скочи от мястото си и грабна документа. Избягваше да поглежда към лицето ми, а вместо това лъстиво огледа тялото ми и очите му се спряха на гърдите ми, за да оценят новата му придобивка.
Притиснах се към татко на верандата на нашата къща.
– Не искам да се омъжвам – казах му аз, обзета от страх. – Не искам да те оставям.
Очите ми се стрелнаха към стареца, който чакаше на двора до мулето си. Мъжът отвърна на погледа ми, като потупваше с шапката си по крака, а всеки удар беше все по-силен и по-нетърпелив.
– Дъще – рече татко, като ме хвана за брадичката с мазолестата си ръка. – Трябва да се омъжиш и да живееш живота си. На добър час.
Той се извърна, мъчително си пое дъх и се разкашля.
– Така трябва. Трябва да се уверя, че няма да останеш сама, когато си отида – за да спазя обещанието, което дадох на майка ти.
Уморените му бели дробове захриптяха и той отново се разкашля, докато мината за въглища крадеше от времето му на този свят.
– Аз си имам книгите!
– Имаш си глупости, дъще – отвърна той, а в дрезгавия му глас прозвуча тъга.
– Ще си изгубя маршрута и читателите. Моля те, не мога да ги загубя.
Хванах го за ръкава и го разтресох.
– Моля те, само да не е той.
– Ще си имаш голямо семейство. Фрейзър са стар род, с роднини навсякъде в този край.
– Но той е роднина на пастор Вестър Фрейзър.
Притиснах длан към препускащото си сърце, когато се сетих за него, за паството му, винаги жадно за нова плячка, и за смъртоносните им кръщелни води в потока.
– Татко, ти знаеш какво прави пасторът с хората като нас, какво е правил…
Татко сложи ръка на рамото ми и поклати глава.
– Той не другарува с такива като пастора и ми даде дума, че ще те закриля. Става късно, дъще. Трябва да се приготвям. В мината има няколко вагона, които трябва да разтоваря днес, за да не си загубя работата. Хайде, отивай при новото си семейство – меко настоя той.
Гледах мъжа на двора, който въртеше смачканата си като питка шапка в ръката си, навиваше стария нотариален акт за земята на Картър, притеснено пристъпваше от единия си къс мускулест крак на другия, а дребните му очички се стрелкаха между нас и изпосталялото му муле – нямаше търпение да потегли. По челото на гората се носеха поривите на зимния вятър, разтърсваха клоните и рошеха рядката му, прошарена коса.
– Но, татко, моля те… Страх ме е от него.
Потърсих носната си кърпа, отказах се и си избърсах носа в ръкава на палтото.
– Господин Фрейзър ще ти даде името си и ще се погрижи да имаш покрив над главата си и храна в корема си.
– Аз си имам име – единственото име, което искам! Книжарката.
Очите на татко се изпълниха с тревога. Лицето му се сви. Не се съмнявах, че не искаше да ме пусне, но се боеше повече от това да не ме пусне. Аз се боях колкото него да го оставя, още повече заради такъв като онзи на двора.
– Моля те, татко, нали помниш как мама обичаше книгите и искаше да бъда с тях.
Мама. Липсата ѝ беше като болка в сърцето ми и отчаяно жадувах за нейната успокояваща прегръдка.
– Мама искаше да имаш сигурен живот, дъще.
Фрейзър пристъпи по-близо до мулето си, с прегърбени рамене, свит от хапещия студ.
– Този не ми изглежда сигурен и ужасно ме е страх от него.
Старата къща проскърца и простена, все едно това беше истина, все едно се опитваше да го прогони.
– И не се къпе… Погледни, панталоните му са толкова спечени, че могат да застанат сами прави в ъгъла. Не… не искам да се омъжвам, татко. Моля те, не искам да ходя никъде сама с него, не…
– Дъще, ако можех, щях да те видя задомена и да те изпратя както трябва, но от мината не разрешават на такива като нас, простите миньори, да отсъстват дори една секунда от работа за цял месец – освен ако не е с бележка от гробището или уволнение от шефа. На сутринта ще платя на господин Мърфи, за да ми даде за малко стария си кон Биб, и ще ти докарам сандъка в неговата къща. Искам да видя как си се устроила. Хайде, дъще. Той ще те заведе в гражданската служба и до довечера вече ще бъдеш госпожа Чарли Фрейзър. Отивай при мъжа си. Хайде, става късно.
Той махна с ръка.
– Не карай мъжа си да те чака.
Думите му паднаха като камъни на гърдите ми.
Татко бръкна в джоба на панталоните си и извади чиста носна кърпа, която едва тази сутрин му бях изпрала, за да ми я даде.
Смачках я на топка в потния си треперещ юмрук, развих я, отново я смачках.
Раменете на татко увиснаха, когато се обърна, за да влезе обратно в къщата. Протегна ръка да отвори вратата и спря на прага.
– Вече си на Чарли Фрейзър.
– Още съм тук, на службата си! Не ми взимай така книгите. Моля те… Татко, не, не му позволявай да ме вземе.
Паднах на колене и умолително вдигнах ръце към него.
– Моля те, нека да остана – прошепнах, прегракнала. – Моля те, татко? Татко? Боже господи, моля те...
Вратата се затвори пред мен, като погълна молитвата ми и отнесе светлината ми. Искаше ми се да побягна, да потъна в тъмната, прогнила земя, да се изгубя под студената пръст на Кентъки. тъмносиньо.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
