Любопитна порода хора живее в циганската махала в град Кюстендил. Петя Накова и Нина Пехливанова не само виждат това, но и решават да го покажат в документалния си филм „Ром Кихот“.

Филмът проследява събитията в живота на четирима роми в период от една година. Валери („Ром Кихот”) е мъж на средна възраст, самодеен актьор и поет, който работи като репортер в Българско национално радио в София, но живее в панелен блок в Кюстендил. Далила завършва техникум с фризьорство и изживява „мечтания” абитуриентски бал, който изглежда като пищна сватба. Светла е бесарабска българка от Украйна, създала е семейство с Живко – мъж от ромски произход, живеещ в махалата, с който имат две прекрасни сламено руси момчета и хармонични взаимоотношения. И Емо - осмокласникът, който е роден и израснал в същинското гето. Смята, че интеграция е „да заминеш някъде” и когато го питат „къде искаш да се интегрираш”, той отговаря: „А-а, аз че си седим тука”. Родителите му са завършили трети клас.

Ето трейлър на филма, а по-долу прочетете какво ни разказаха авторите Петя и Нина малко преди премиерата му на 10 октомври в Дома на киното, София, в рамките на фестивала за документално кино Sofia Biting Docs.

- Промени ли се вашето отношение към циганите след като повече от година работихте с тях?

Петя: Промени се малко. Аз тръгнах с мисълта, че всички сме хора и няма начин да не се разберем. Но след това видях, че все пак всеки етнос има свои специфични черти, които пораждат някои разминавания в очакванията. Но това по никакъв начин не намали уважението ми към ромите.

Нина: Не мога да кажа, че се е променило коренно. Започнахме с много любов, желание и най-вече човеколюбие. Когато правиш документални филми, трябва преди всичко да обичаш хората – да не ги съдиш, а да се опиташ да влезеш в тях. Имахме периоди на разочарование. Там имат твърде артистична представа за време – ние пътуваме 100 км до Кюстендил след куп разговори по телефона, отиваме на място и се оказва, че нашата организация не значи нищо, защото хората си имат друг начин на живот. Като цяло обаче се чувствах много добре, много свободно и естествено.

- Кое се оказа най-голямото предизвикателство при заснемането?

Петя: За мен беше това, че ние искахме да снимаме по-дълго време, а те са по-пламенни натури и все казват „Ама пак ли, ама пак ли?“. Малко дългичко им дойде нашето снимане.

Нина: Там хората живеят много бедно, но почти всички имат къща с двор. Ние ги питахме защо не си засадят зеленчуци, но се оказа, че това е в разрез с тяхната натура. Това е нещо имагинерно – ти садиш картофи сега, грижиш се за тях няколко месеца и те дават плод след страшно много време. Най-характерното за циганите е, че животът е тук и сега – нещо, което ние нямаме и аз лично им завиждам. Те се радват на всеки един миг все едно е последен...

Петя: И ние се опитахме да се научим на тези неща от тях...

- А успяхте ли?

Петя: Малко.

Нина: Например, появява се възможност някой да работи в Германия и те за два дни са готови цялото семейство да замине за Германия. Това на мен няма да ми се случи. Ние трябва да го обмислим, да го изтерзаем, да обсъдим с всички роднини и приятели, да извадим куп документи и застраховки...

- Разкажете ни забавен момент от снимките на филма?

Петя: На нас ни беше много леко и забавно с нашия главен герой, защото той постоянно казваше смешки. Или пък завалява ни дъжд и Нина изведнъж пристига с гумени ботуши, които някакви хора просто са й дали.

Нина: Бяхме се уговорили да снимаме един човек с каруца. В махалата има местна икономика и едно явление, наречено „водар“ - човек, който ходи до Кюстендил и налива големи бидони с гореща минерална вода. После ги продава на домакините в махалата за 50 стотинки или лев-два и те с тази вода перат. Казват, че с тази вода прането им сякаш е изпрано с омекотител. Та бяхме се уговорили с един от колоритните водари, но той ни върза. Реших, че трябва да направя нещо – почти откраднах едно колело, за да обикалям да търся друг водар...

Петя: Колело е силно казано, защото беше много голямо, много раздрънкано, на нея й беше висока седалката и в този вид летеше из площада да търси каруца.

Нина: Иначе една от смешните реплики е как си казват помежду си: „Еее, мойто момче, много избългарѐ!“. Това е когато искаш да обидиш някого, че е много студен.

Филмът „Ром Кихот“ можете да гледате на фестивала за документално кино Sofia Biting Docs на 10, 12, 14, 17 октомври. Сайтът на филма е тук.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!