Във Варанаси е едва четири сутринта, но ние вече сме будни и приготвяме фотоапаратите. На път сме да се наблюдаваме нещо наистина специално.

Намираме се в най-свещения град за индусите, където пилигрими от цялата страна идват, за да отмият греховете си във водите на река Ганг. Вече близо 4000 години всяка сутрин преди изгрев и вечер след залез на брега на Ганг се провежда молитвената церемония „аарти“ в чест на реката богиня. Решени сме да я наблюдаваме.

Пред хотела ни чака младият лодкар Санджей, с чиято помощ ще отплаваме до мястото на ритуала. На улицата е неестествено пусто и тихо. Няма и помен от шумния пазар, чиято глъчка ни е държала будни до късно предишната нощ. По улиците е пълно със спящи хора и крави. Тук-там някой е накладил огън посред улицата и клечи до пламъците да се стопли. Санджей обяснява, че не всички са бездомници. Много от тях са пилигрими, които са дошли в свещения град от далеч и нямат роднини, у които да отседнат по време на престоя си, а цените в хотелите са завишени заради търсенето от чуждестранни туристи. Ами кравите, разхождащи се безпризорно? Санджей ме уверява, че винаги намират пътя до дома. Но няма ли да ги откраднат посред нощ? Аз разбира се знам, че в Индия не консумират телешко месо, но очаквах, че някой може да се изкуши да открадне крава заради млякото ѝ. „Ами сигурно се случва“, отговаря ми той с почуда, че съм загрижена за такъв явно необичаен сценарий.

Санджей ни повежда по все по-тесни и криволичещи улички, докато не стигнем квартал, в който дори вече няма улично осветление. В прозорците на къщите също няма светлина и единствения ориентир в безлунната зимна нощ са запалените огньове по тротоарите. Досещаме се, че приближаваме реката, защото мъглата се сгъстява и от влажния въздух косите ни са като след баня.

„Пристигнахме“, казва доволно Санджей, но в тъмнината ние още не виждаме ни река, ни дявол, само чуваме плискането на водата и почукващите се една в друга лодки. Момчето избързва напред и се заоглежда да разпознае коя е нашата лодка. Подбутва ту една, ту друга, докато накрая не попада на правилната и ни подвиква да се качим. За наш късмет в правилния момент се включват светлините на лампите по брега и мъглата се озарява в топло жълто. Потегляме.

Докато гребе, Санджей ни разказва за индуизма, за боговете, традициите. Отговаря на въпросите ни и радостно обяснява как името ми, Радина, е индийско име и аз положително трябва да имам прадеди индийци. С моята бледа луничава кожа и зелени очи такова заключение изглежда много малко вероятно, но въпреки това слушам с интерес за богиня Рада, съпругата на Кришна. Научаваме повече и за водача си. Санджей е на 28, неженен, говори безупречен английски и гребе, откакто се помни. Лятото, когато реката ускорява течението си и гребането по нея е твърде опасно, и с право забранено, той се преселва в планинското градче Ришикеш на почти 1000 км от Варанаси. Там печели прехрана като готвач и се занимава усилено с йога и медитация. Доверява ни, че му е време да си намери подходяща съпруга, но индийските момичета не си падали по лодкари. По-късно, когато вече сме на сушата, той няма да пропусне да отдаде почит на т. нар. лингам – фалически символ на Шива, олицетворяващ мъжкото и женското начало – с надежда това да му донесе булка.

Лампите от брега ту се включват, ту изгасват. Когато е тъмно, ние се стряскаме от всеки случаен звук, тъй като не виждаме източника. Санджей търпеливо обяснява кое е птица, кое – лодка и кое – плясъци от човек, който се къпе на брега или пере сукно във водата. Когато е светло, ние сме по-спокойни, но на лодкарят все още му е трудно да се ориентира докъде сме стигнали, защото от мъглата не вижда очертанията на сградите на брега. Питам го как се справя и той отбелязва, че лодките на всеки кей са боядисани в различен цвят и така различава колко надолу по течението сме се придвижили.

След близо час лодката завива и опира в кален бряг. Слизаме. Вече се е събрала тълпа, сред която ние видимо сме единствените туристи. Санджей сочи към мъж на преклонна възраст и неугледен вид, който продава чай и ни кани да си купим, за да се стоплим. Неловко отказваме, защото се усъмняваме откъде този видимо бездомен човечец би се сдобил с вода, ако не от мръсните води на реката. Лодкарят обаче настоява и дори купува две чашки за нас със собствените си пари. „Индийският чай не е като другаде! Трябва да се опита!“, казва той. И наистина! Подават ни чай с мляко, както е индийският обичай, в глинени чашки за еднократна употреба, които по форма и размер се побират съвсем удобно в две шепи. Течността в тях е с дъх на канела и с велурено мека текстура. Изпиваме всичко на един дъх.

Тълпата се разшумява и разбираме, че ритуалът започва. Седмина свещеници в минзухарени роби се качват на издигната платформа с лице към реката. Прозвучава биенето на ритуална камбана. Свещениците запяват химни на санскрит, а в щатра отстрани им приглася хор от млади момичета. Запалват ритуални лампи в различни форми, сред които се отличават една, която прилича на конусовиден свещник на няколко етажа, и друга, която изглежда като бокал с увита около него кобра. Свещениците вдигат горящите лампи високо и започват да изписват с тях кръгове във въздуха, бавно движейки лампите по посока на часовниковата стрелка и повтаряйки древни мантри. Въздухът е пропит с аромат на горящи благовонни масла, билки и камфор. Камфорът е предпочитан не само защото белият му дим и особения аромат допринасят за мистичната обстановка, но и защото при горене изгаря напълно без да оставя остатък. Индусите виждат в този факт символика, свързана с преодоляването на човешкото его, отричането на всичко материално и пълното отдаване на духовното.

Ритуалът продължава около половин час. След края му изведнъж става неестествено тихо. Слънцето вече е изгряло, мъглата на места почти се е разсеяла. Някои от поклонниците се оттеглят настрани и започват да изпълняват различни йога упражнения. Други като нас се качват обратно по лодките. На изпроводяк не пропускаме да изпълним още една древна традиция и пускаме по течението на реката т.нар. „дия“ (малка свещ аранжирана с цветове от невен върху поднос от бананово листо), отправяйки своето най-съкровено желание към Майка Ганга.

***

Текстът и снимките са ни изпратени от Радина Колева за рубриката Стани автор. Вие също може да ни изпращате Вашите разкази и пътеписи на info@peika.bg!

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!