SeaDance Festival през погледа на Денислав Кандев

SeaDance Festival – официалното афтърпарти на Exit Festival... Друго си е цял фест да ти е афтърпартито. Още по-яко е да е на брега на морето, в друга държава, на палатки и да си заобиколен от всякакви хора.

Но преди това – трябва да разкажа за доста други неща, без които усещането за Sea Dance няма да е пълно.

Още когато решихме (да, бяхме няколко души, затова ще използвам множествено число, психически съм наред), че ще попълним българската агитка на феста, ни направи впечатление, че цената на билета е изключително ниска – 82 лева... Още 53 за билет за кемп и всичко 133 лева за това да слушаш яки изпълнители на около 650 км от България на брега на морето.

Какво трябва да знаете, ако решите да ни правите компания догодина или в някое от следващите му издания?

Първо – Черна гора ползва евро, цените, стига да не обръщаш в наши левове, са доста ниски. Едно хранене на брега на морето ти излиза около 10-12 евро. За пушачите – цигарите им са по-евтини и по-качествени.

Пътят е дълъг – окололо 16 часа, има много възможности за изминаването му. Някои включат минаване през Косово и Албания, което не е най-удачното решение – едно, защото минаването през тези две държави, особено Косово, е свързано с увеличен риск, а никой не иска да се натяга и да си вкарва допълнително главоболия. Ние избрахме път, който минава покрай Димитровград, в Сърбия, Ниш, множество малки селца и паланки, една от които е Брус, минава се в близост до Прокупле. Тези градове не са от най-големите, но са някаква рамка, ако искате да възстановите маршрута ни и да го използвате. Като си говорим за път – ако ползвате газ като гориво за автомобила си – в Сърбия литъра варира между 75 и 79 динара за литър. В Черна гора е твърдо 0,65 цента за литър. На нас ни излезе всичко 183 лева, отиване и връщане. Не забравяйте да си вземете и Зелена карта за колата, иначе ще ви издерат кожите, ако ви спрат и ако я поискат, а я нямате.

Адски важно е да карате в ограниченията по пътя. Нас ни спряха за 15 км/ч над ограничението. Глобите се плащат в пощата, като ако тя е затворена, както се случва в неделя, на място се вика дежурен съдия, който налага глоба, в зависимост от настроението си – между 50 и 120 евро. Така чееее – карайте си бавно, но славно и за парите си пийте коктейли на брега, а не подхранвайте черногорския бюджет. Трябва да се отбележи, че тамошните полицаи не вземат пари, за разлика от нашите, които си имат нещо като ценоразпис. Имат микрофони и ако искате да ви пуснат, трябва да внимавате какво говорите, защото иначе може да се вкарате във проблеми. Принципно са сговорчиви и биха ви опростили провинението, ако не сте сгафили много.

Снимка: Денислав Кандев

Не мога да не спомена, че всички в Сърбия и Черна гора карат като чобани. Ама наистина. Най-логичното нещо е да спреш по средата на пътното платно и да отидеш за кафе, покупки или нещо друго. И изведнъж каращият след теб влиза в насрещното, където е същото положение. Безумна история. Сигурно, когато те дойдат в България, си мислят същото за спрелите по тротоарите автомобили, но определено това ми липсваше по пътя. Гвоздеят на програмата - онова, което тотално ни отказа да възприемем маниера им на шофиране, се случи в Черна гора – на планински път с две ленти в нашето платно и една за насрещно сръбски джип изпревари в насрещното изпреварващ автомобил, който беше в другата лента на нашето плато. Всичко това се случи на непрекъсната маркирова, на завой, пред тунел. Ако не сте ме разбрали – ще го нарисувам, за да можете да се хванете и вие за главите, както ние, докато гледахме тази маневра. Друг изключително чобански момент е, когато в твоето платно се озове автомобил, който изпреварва в завой в насрещното. Защо не... Внимавайте, тези хора са като обладани от зли демони, докато карат, и са на системата „Пияния и лудия и Господ ги пази”. Досещате се, че те влизат в графата на лудите.

Граничният контрол е минимален, но го има. В Сърбия и Черна гора се минава само с лични карти, не се тарашат коли, а граничарите са любезни, даже здравословно любопитни. Нас ни питаха дали не сме алпинисти, гледайки огромното количество багаж. Съществува неписаното правило, че по-сериозната проверка е на влизане в държава. Когато излизаш – на границата по-скоро искат да се отърват от теб и да те предадат на посрещащите гранични власти.

Гледките – еми от тях ги има даже в повече. Планини, полета, мостове, черкви, села – всичко. Определено се заредете с карти за фотоапаратите, защото ще ви трябват. Китни манастирчета, параклиси и крепости кацнали на върха на разни хълмчета, планини и т.н. Просто прекрасно.

Адски добро впечатление ми направиха хората. Невероятно учтиви и услужливи. Личният ми съвет е да говорите бавно, спокойно, ясно и на книжовен български и отсреща ще ви разберат. Всеки, с който говорих, започваше с това, че българи, сърби, черногорци сме все братя и говорим един език. Младите хора говорят английски, но по-възрастните – не. Останах с впечатлението, че за тях този език е свързан с неща, които падат от небето и взривяват мостове и трепят хора. Един от първите ми сблъсъци беше с черногорски полицай, който пред камерите на местна телевизия ме навря в кучи гъз, защото го попитах на английски как да стигнем до Подгорица по обходен маршрут, заради затворен от свлачище път. Съответно той ми сипа доволно, накара ме да се чувствам адски засрамен и най-лошото беше, че разбрах почти всичко. Затова – говорете си на български, доставете това удоволствие на братята сърби и черногорци, и резултатът ще е страхотен.

Но да се върнем на услужливостта – тръгвайки по обходният път за Подгорица, който минава през Плевля, освен огромния ж.п. виадукт ще можете да видите и наистина адски красиви гледки. Уви ние не ги видяхме, но ни разказаха за тях. Та по този път – един мил човечец, карайки като луд, ни застигна и след първоначалния шок, че ще ни направи нещо, той ни поведе по пряк път, който ни спести много време, като ни изведе при Мойковац. Човекът беше усмихнат и доволен, че ни е помогнал, още повече се зарадва, когато за тази наистина огромна услуга получи шише домашна ракия от нас. Изобщо – удоволствието да общуваш с местните е голямо.

Подгорица е един интересен град, но трудно бих казал, че е столица, ако не знаех. С един мол (което не е лошо, напротив), един стадион, едно Hard Rock Café, нещо, което ние не може да се похвалим със, и един висящ мост, а и една наистина красива черква – това е всичко в този град. Останалото – панелки, жега и ужасен топъл вятър. Но е единственото място с равен път, който идва като манна небесна след всичките завои.

След тези не особено кратки въвеждащи думи, към които ще се връщам по-натам в разказа си, най-накрая стигнахме до фестивала. Влизането в къмпинга на феста е бързо. Трябва да се попълни една стандартна декларация – три имена, телефон за контакт при спешни случаи, мейл, подпис и това е. Искаха ни копие от лична карта, защото има задължение всеки турист, който пребивава над 4 дни в Черна гора да се регистрира в местното РПУ, което те спестиха, регистрирайки ни вместо нас, ползвайки ксерокопие на картите ни. Може да си го спестите, ако си го направите от София. Разликата ще е огромна. След като получихме гривните за кемпа, дойде специален човечец, който ни попита дали сме компания, заведе ни до мястото, в което да си разпънем палатките и ни попита дали имаме нужда от помощ. Самият кемп е доста колоритен, пъстър и разнообразен. От новозенландци, чието знаме се развяваше гордо и събираше хората от тоя регион, през македонци, сърби, някакви хипита, ние с нашето пиратско знаме... Пъстрота. Условията са леко спартански – душове със студена вода.

Снимка: Денислав Кандев

Просто маймуните на клона за топла са много, а той не е достатъчно дълъг... Както често си казвахме – „Бог дал, Бог взел”. Мивки, които служат за миене на зъби, такива, на които се пере. Химически тоалетни, което беше най-големият проблем. Но това може да се продолее, защото в къмпинга, който е буквално през оградата има по-добри санитарни условия. Пазете си вещите в кемпа. Не е нужно да се притеснявате, но не е добре да ги оставяте в палатките. За целия ни престой разбрахме, че е задигнат един къмпинг стол и един фотоапарат, който може би беше заврян в палатката на собственичката си.

Хората в кемпа са супер яки. Всеки от нас можа да си поговори с различни хора. За мен личният фаворит беше новозенландеца Мат, който ядейки банан ми обясняваше някакви неща за пилони за знамена, Нова Зенландия. Този човек въплъщаваше всичко стериотипно за страната си, но в онзи най-як смисъл на думата, който те кара да си го спомняш с усмивка. До нашия лагер рано сутрин чувахме „Здраво, комшо” от двойка сърби, които ни поздравяваха, даваха акъл и т.н. Някаква мацка беше опънала палатка пред входа на нашите и редовно отнасяше българските псувни, защото се спъвахме в колците и въжетата й. Да се разходиш из кемпа рано сутрин беше едно от любимите ми неща. Виждаш всеки подхванал тоалетни принадлежности и отива да се къпе, да си мие зъбите. Прескачаш палатки, за да стигнеш до някакви приятели, с които ще ходите на плаж. Имаш възможност да огледаш висотите в къмпингарското оборудване на съседните държави, да поцъкаш и да кажеш едно „Хвала” на техните изобретения и акомодации. Няма да подмина факта, че жестоко се прецакахме, понеже не си взехме тента или нещо, което да пази сянка. Голям пропуск, който се усещаше през целия ден.

Важно е да се каже, че колкото яко да беше вътре в кемпа, толкова безумни правила имаше на влизане. Организацията беше безумна и на изключително ниско ниво, но за нея по-късно. Просто да си знаете, че ще изригна с мощно възмущение в по-долните редове.

Самият фест – Prodigy, Modestep, Dubioza Kolektiv, Rudimental, Gramatik, Maduk, Wilkinson. както и някои местни величия като Ван Гог, или както те си го наричат – Ван Гога – адски пъстроцветна палитра от изпълнители, с превес на електрониките. Но все пак UKF бяха спонсори на главната сцена. А те бяха – 4 – Главната сцена, Денс сцена, която огласяваше и плажа, до нея – Салса и Реге. Последните пичове просто разсипваха. До 6-7 сутринта, реге, добри вибрации, мир и любов. Дъртият побелял растафарианец, който надъхваше публиката, беше грандиозен и сигурно беше изпушил повече марихуана от средна държава наоколо. От всички, които гледахме – най-якото шоу беше на Prodigy.
Prodigy откриха с Breath, след това изпълниха най-лудите парчета от новия си албум. Take me to the Hospital изригна заедно с публиката, прахоляк и пот навсякъде. Непрекъснато пого, даже в един момент отникъде, точно в кръга, където трябваше след секунди да настане невъобразимо меле, се появи фотограф, който снимаше случващото се. Voodoo People смачка, Omen, Smack My Bitch Up, въобще нямаше слабо. От адски много овреме не се бях разглобявал тооолкова много на концерт. Много силни и разбиващи бяха Modstep, Gramatik s с неговото лазерно шоу.

снимка: Николай Младенов

На следващия ден гвоздей на програмата бяха Dubioza. Бошняците избухнаха адски масирано. Цялата публика подскача, пя. В момента, в който зазвуча No Escape (from Balkan) – шано нелегалните бутилки с ракия, производство на фамилните дестилаторни и казани се надигнаха, за да може да се усети още по-добре атмосферата на това къде се намираш, какво правиш, кого слушаш да ти пее и за какво се пее. Balkan Funk, Kazu, Volio Bih, Marijuana. Все паметни и емблематични песни. Не можеше да се мина и тук без пого. Своеобразен апогей на взаимодействието с публиката беше, когато Дубиоза изкрещяха на микрофона „Съберете се в десно”, цялата публика се премести и започнахме някакъв адски странен танц-разходка. Със сигурност това беше най-потният концерт в кариерата ми, след който и до сега не съм си възстановил гласа напълно. Определено тея момчета могат да направят фундаментално шоу. 

Rudimental беше като дискотека в Студентски и останахме неприятно разочаровани. Първите два дни на феста бяха смазващи. Изригнахме могъщо, може да ни гледате по клипчетата и афтърмувитата. Много се раздадохме и на последната вечер, когато Wilkinson и Maduk закриха стабилно феста.

Много добро впечатление ми направи как предвид неописуемата кочина рано сутрин във фестивалната част – до вечерта всичко беше изчистено и беше готово за нова вълна от пластмасови чашки, хартийки и т.н. Системата за плащане на напитки на феста беше с карта, която зареждаш с пари и след това ползваш за разплащане. Няма ресто, няма банкноти, няма крадене на пари. Всичко е електронно. Това спестяваше доста време, макар след Prodigy всички да бяха толкова прежадняли, че се образуваха огромни опашки пред баровете, което леко изнерви положението. На същата една такава опашка се запознах с групичка сърби, с които изкарах вечерта, защото загубих в навалицата моите хора, а състоянието ми не позволяваше екстензивното им търсене. Но пък новите ми приятели се оказаха забавни и запълниха липсващите ми другарчета. С братята сърби посрещнахме изгрева на Реге сцената.

По-нагоре споменах полицията. На феста имаше адски много от нея. От редови полицаи, които обикаляха кемпа и феста в търсене на нелегални субстанции, през някакви типчета, които бяха с камуфлажни панталони, полицейски тениски, барети, пистолети и бяха зловещо нацепени, до върха, който беше групички от по 10-12 човека от Specijalna antiteroristička jedinica Crne Gore (SAJ). Същите тези господа, все така нацепени, с автомати, палки, бронежилетки и гледащи лошо вкарваха точно обратното на позитивни вибрации. Малък шок е да видиш как един от тях се насочва към теб, понеже ти не се оправяш с карта и излежда че си съмнителен. Това е от личен опит. Изтрезняваш доста бързо пред лицето на опасността. Иначе – те си седят отстрани и не са провокативни, просто тегавеят много и не се вписват в атмосферата. За хора от България вкарват кофти асоциации на полицейско насилие, завличане в разни патрулки и т.н. Ние седяхме настрани от тях, алергични сме.

Докато чакахме да настане вечер, температурите да станат поносими – 25-28 градуса, се помещавахме на плажа. Красив, не особено голям, заобиколен от планини и хълмове, със ситни камъчета вместо пясък. Шезлонги, чадър, готино разтегателно столче, масичка и възможност да си опънеш неограничено количество хавлии и чадъри. Всичко това за 10 евро, което на везната кеф-разходи е палец нагоре в полза на удоволствието. Относно морето – чисто, супер студено, потресаващо солено. Солта е тооолкова много във водата, че ако я погълнеш по някакъв начин – жална ти майка. Ноздрите ти горят, очите ти смъдят, кашляш и се давиш, и ти се повдига. Просто – плувайте със затворени отверстия и не експериментирайте. Ако пък се нагълтате – поне водата е наистина прозрачно чиста, не плуват превръзки, фекалии, найлончета, фасове и всичко, което сме виждали в Черноморието. Отново – адски вежливи и учтиви хора. Дадоха ми халба на Nikšićko pivo, което е най-известната им бира. Има някаква връзка с Каменица. Но предпочетохме да не я установяваме. Не ни дреме.
За разлика от тукашните плажове – там няма кофти музика, напротив. Към 13 часа започваше да се пуска музика от Денс и Салса сцените и те доминираха музикалния пейзаж. Вписваше се в идеята за разплут и лежерен следобяд на плажа, зяпайки морето и говорейки си тъпотии с приятелите, с които си там. Изобщо – качествен релакс, с елементи на препичане, с който да събереш сили за вечерните музикални вакханалии и взривяване по сцените. Като си говорим за плажа – той беше разделен на две части – фестивална, която беше фрашкана с хора и адски близо до музиката, за да не ти е яко от децибелите. И такава, което беше свободна зона за посещение на туристи. Която пък беше нормално заселена, музиката се чуваше, но ненатрапчиво. Определено по-добрият избор, освен ако не искаш да си подхраниш егото и да се появиш на клипчетата от феста. Което в нашия случай е възможно, защото една от щъкащите дрони беше особено заинтересувана от нашата компания и ни поснима яко.

В дните, когато фестивалът не беше толкова силен, разбирайте – ден 3, решихме, че ще спазим основната максима – „Гъз път да види”... Организаторите на феста се бяха погрижили да има превоз от плаж Яз, където беше фестивала, до Будва, който е най-близкият град. Той поразително много прилича на Слънчака. Което не беше неочаквано, но потвърди нещата, които ни бяха казали. Едно от заведенията в курорта има умален модел на Айфеловата кула, която се ползва за дискотопка. На яхтеното пристанище има тостатъчно яхти и лодки, за да опровергаят световната финансова криза. Но бидейки над тези неща – на нас ни направи огромно впечатление старият град. Типично западно строителство на крепостни стени, с концентрични кули и бастиони, тесни улички, които са като лабиринт, всичко каменно. Определено ясно си личи венецианската доминация на региона. Целият стар град е една огромна забележителност, която е съставена от множество малки. Часовниковата кула, паметникъ на Пи(3,14). Въпреки това най-красивото място в стария град на Будва е Цитаделата. Там е и най-високото място в града, идеално за панорамни снимки. В нея се намира и прекрасната библеотека, която мен лично ме остави без дъх и сякаш видях реализиран проекта, който имам в главата си за моята. Наистина уникално място. 24 часа в денонощието може да се отиде до острова, който се намира в залива на Будва или да си вземете водно такси до Яз или околните градове и плажове. Впечатление прави, че строителството е по-скоро ниско, съобразено с някаква генерална идея за курорта. Отново неизбежен паралел с тук, където всичко е подчинено на св. Паралей. В Будва, в стария град има магазинче за сувенири на Hard Rock Cafe, ако някой не може да стигне до Подгорица, което би било странно, може да си вземе от там. Продавачите в магазина – по-европейско обслужване, отколкото в европейски страни. Усмихнати, разговорливи, не те карат да си купиш нищо, дори само да поседиш на хладина – те отново са ОК. Ужасно симпатични, наясно с някои от българските неща от бит, култура и социален живот. В една от старите къщи се беше настанил един от най-яките пъбове, които съм виждал. Толкова добра симбиоза между атмосферата на Стария град и кръчма от Острова. Той е един единствен, няма как да го сбъркате, така че пийте по едно там.

Другото място, което е задължително да се посети е Котор. Старият град е включен в списъка на ЮНЕСКО. До него може да се стигне на стоп, защото трафикът позволява, с автобус за 3 евро от Будва или с такси, като цената се договаря с шофьора. На нас ни излезе 20 евро, което беше доста малко и чак не ни се повярва. Градчето е в дъното на Которския залив и всъщност това е едно най-интересните от историческа гледна точка градчета на Далматинското крайбрежие. Може би най-известната туристическа дестинация в Черна гора и втората най-посещавана след Дубровник, който е на някакви си 100 км от Будва. Та Котор – в този град за първи път в живота си видях огромен туристически лайнер. Толкова грандиозен кораб не бях виждал. Тъкмо два. Мащабите им са наистина скандални, с всякакви вратички, отворчета и сервизни шахти, от които да се чисти и оглежда кораба. Освен това за габаритите си са покъртително маневрени и дори не разбрах как единият от тях изчезна и пое към следващата си дестинация. Какво да разгледате в Котор – всичко, но отделете внимание на Арсенала, Часовниковата кула, крепостните стени, площад „Св. Лука”, замъка „Бескуча”, катедралата „Св. Трифон” от 9-и век, църквата „Св. Николай”. Както и в Будва - старият град е един музеен експонат сам по себе си, съставен от много малки други. Когато слезете от транспорта си, се намирате с гръб към пристанището и с лице към централната порта на града. Там от информационната будка ще ви дадат карта на български, която е показано всичко, което трябва да се види. Личният ми съвет е да се качите до крепостта възможно най-рано, защото нагоре по тея чукари и камънаци е ужас. Става адски горещо и некомфортно. Привечер също е добър вариант, за да снимате как се включват светлините на Котор, но не трябва да е по тъмно – няма осветление. Гледката от крепостта „Свети Иван”. Срещу 3 евро се катерите до горе, където си начесвате фотографската краста за панорамни снимки. Отделете си поне ден, за да разгледате Котор и залива. Особено внимание отделете и на музея на мореплаването. Това сигурно е един от най-яките музеи, в които съм бил. Четири етажа пълни с всичко за историята на мореплаването в Черна гора. От римско, през венецианско до югославско време. Една част от нашата групичка си взе туристическа лодка за разходка из залива на Котор, който е изграден от четири пролива. Това определено е сред по-яките неща, които можете да направите.

Снимка: София Петрова

За зла беда – налага се да вкараме и негативни оценки и преживявания в този своеобразен пътепис. Те са свързани остновно с организацията на фестивала. За разлика от Нови Сад, където всичко по думите на всички, които са били там, е стегнато, подредено и се движи със стабилни темпове – SeaDance не е точно така. Започваме с паркирането – според създадените очаквания трябваше да има паркинг, но очакванията са за това, за да бъдат заличавани. Такъв нямаше. По-лошото в случая беше, че никой от организаторите, охраната и т.н. нямаше идея къде може да се паркира. На два пъти намирахме предупредителни бележки, че ще ни вдигнат колите, ако не ги преместим. От две различни места. Изпълнявайки плана си да сме цивилизовани посетители и да отговаряме със селяния само ако срещу нас се прояви такава – преместихме колите. От второто място – отново бележка, отново неяснота. Всичко това нямаше да е проблем, ако още в началото ни беше казано, че можем да паркираме в къмпинг Яз, срещу никаквите 3 евро на ден. Вместо това имаше опашки, задръствания, неадекватност. Крайният резултат беше, че на местата, които уж трябваше да са освободени за преминаване на линейки, пожарни, полиция, логистика и снабдяване на феста – имаше коли. И не бяха вдигнати. В този ред на мисли – явно местните власти в Будва осъзнават мащабите на фестивала и вечерно време затваряха най-бързия и удобен път от Будва към фестивала. По него можеха да минават само специализирани автомобили, които да помагат при нужда. Голямо евала за това.

Вторият огромен проблем, който срещнахме при борбата си с организацията на феста бяха липсата на ясни и постоянни правила. Да – постоянни. В момента, в който се настанихме – уж не можеше да се внася храна, буркани и ножове, но определено пуснаха буркана с маслини, лютеницата и ножа за дране и мазане, който имахме в нас. На следващия ден забраниха бутилките, дори неотворени, за да ги разрешат на последния ден. Генерално – всеки ден се събуждаш и тъкмо си нагласил битието си според правилата и те се сменят. Понякога в твой ущърб, понякога за твое добро. Независимо дали са в плюс или минус – правилата е добре да са постоянни и да не се променят със всяка смяна на охрана и разпоредители.

Лично за нас и мен в частност гвоздеят беше факта, че тези гора не са се сетили, че може посетителите да си внасят сувенири, които да са от забранение материали. По-нагоре писах за една халба на местната бира, която получих като сувенир. Беше някакво приключение, за да се разберем, че това искаме да го запазят, докато си тръгнем. Доводът, че можело някой да се „нарани” с нея е абсурден при количеството буркани и ножове в кемпа. Още по-абсурдно беше, че на някои от баровете Съмърсби и всякакви сайдери се даваха директно в стъклените бутилки, а не пресипани в пластмасова чаша. Което организаторите, с които говорихме, окачествиха като „major security breache”... Още по-абсурдното беше, че докато се опитваха да ни обяснят колко грандиозен проблем е нашата чаша, от кемпа започнаха да изстрелват сигнални ракети, които можеха да запалят всичко. В конкретния казус „Ние и халбата ни срещу Организацията” особено тъпо се почувствахме, защото първо ни обвиниха, че сме откраднали халбата, а след като им обяснихме в подробности как сме се сдобили с нея и, че не е крадена – че сме пияни. Определено ти става малко тъпо, когато ти 4 дни се съобразяваш и изпълняваш всякакви малоумности и роптаеш само насаме, но едничкия път, когато се наложи – си пияница и крадец.

Друг огромен проблем е адското обикаляне – за да отидеш до плажа трябва да обиколиш извън кемпа и да повървиш. Ходенето не е проблем, но при наличието на удобен автомобилен изход – нищо не пречеше да има чекпойнт и за хора, където да се проверяваш и да си излизаш и влизаш. Същото беше и с преминаването от фестивалния плаж към свободния. Огради до водата и във водата, заградено, все едно пазят от чума. Ако искаш да се разходиш до сцената – през кемпа, фестивалната част, плажа – после наобратно по същия път. Безумно.

Също така – в сюблимните моменти – просто баровете не можеха да поемат наплива на хората, желаещи да си вземат напитки. Страшно чакане, изнервяне, жажда. Но това е бял кахър. Далеч по-сериозни са другите проблеми, които изброих.

Автобусчетата – от Будва до феста и обратно. Освен, че фирмата не се справяше с контрола на тълпата – бусчетата бяха убийствено малко и не можеха да понесат наплива на хора, които искаха да се придвижват. Усещането е същото, каквото е тук в час пик в автобусите. Качеството им – кавото на нашите автобуси. Стари, раздрънкани, горещи и без люкове за въздух. Изпитание на волята, потните жлези и нервите ти.

Може би не ви се струват чак толкова ужасни, но когато си там, нещата се натрупват. Тогава просто ти идва в повече.

Какво бих могъл да обобщя – въпреки всичко, всякаквите недоразумения с организация, пътуване и т.н. усешането да си на международен фестивал е несравнимо. Удоволствието да се запознаваш с нови хора, емоцията, различната реч – всичко. Като тегля чертата – определено съм доволен и приятно зареден от това пътуване и приключение. Също така определено го препоръчвам на всеки. Заслужава си заради всичко, което се вижда, усеща, вкусва. Дори спънките и абсурдите накрая, когато си го изживял – са забавни, не са оставили горчив вкус, а просто са неща, преживени и изпитани. Определено – отидете до Черна гора, говорете с хората, преживейте това приключение. Определено ще се радвам повече хора да засичам и да чувам тяхното мнение за Exit и SeaDance.

За завършек – защо всичко това те прави част от една странна общност – вчера, докато пиехме бирички на Народния, чух напълно непознат да обяснява за някаква скапана организация, за безумни шофьори и солена вода и просто отидох и му казах „Пич, бил си на Seadance, нали?.” Както можеше да се очаква отговорът беше положителен, след което обменихме абсурдни истории, но през смях.  

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!