Името на село Безводно в Родопите е силно подвеждащо. Защото на няколко места по улиците му ще видите чешми с течаща вода. Най-вероятната причина да сте в Безводно, е то да е изходният ви пункт за връх Чиляка – най-високият в Източните Родопи. Преди да продължите по пътя си, хвърлете едно око в бившото училище и си поговорете с някой от местните жители за миналото на селото.
Пътят към село Безводно преминава от Кърджали през стената на язовир Боровица, който снабдява с питейна вода град Кърджали. Досега само бяхме слушали за този язовир, който не присъства на нито една географска карта. Умишлено. С цел да се избегнат крайни действия като натравяне на водата. Риболовът и къпането там са строго забранени. Целият язовир е ограден с телена мрежа и достъпът е строго забранен.
На самата язовирна стена има караулка и бариера. Въоръжена охрана спира за проверка всяка преминаваща кола и едва след като се увери, че пътниците не са склонни към крайни действия, вдига бариерата и пуска превозното средство да продължи към крайната точка - Безводно. Забравено. Отдалечено. Но за сметка на това, противно на очакванията - с много вода.
Достигнахме по тъмно до село Безводно, като пътят от язовира до селото бе тесен и зле подържан. Няколко десетки серпентини ни качиха на сериозна надморска височина, над язовир Боровица.
Макар и на светлината от челното си осветление, намерихме равно място за палатките в центъра на селото, под един стар орех. До нас течеше ледената вода на две чешми с нетипичен за Източни Родопи дебит.
Изневиделица докато се приготвяхме да вечеряме, се появи един от местните жители, който ни посъветва да преместим палатката си. Учудени от думите му го запитахме защо, а той ни отговори, че за всеки курбан точно на това място се колели животни и после се закачали на това дърво, за да ги дерат и подготвят. Каза ни, че мястото е лошо, понеже са умирали много животни, след което си тръгна. Толкова изморени бяхме, че не взехме думите му чак толкова насериозно и дори не си и помисляхме да местим вече разпънатата палатка.
Събудихме се в ранни зори, явно отпочинали и готови за приключения. След закуската, която се състоеше от чай, препечен хляб и супа, се отправихме на северозапад към връх Чиляка, но преди да напуснем селото, любопитството ни бе пробудено от старото селско училище.
Две постройки - едната голяма и масивна, на един етаж, а другата лека, дъсчена и зелена на цвят. И двете изтърбушени, без прозорци и врати, с откраднато всичко, което може да се открадне. Влязохме първо в зелената постройка и попаднахме на интересни артефакти - стари географски карти, все още закачени на стените, атласи, учебници по комунистическа пропаганда, диапозитиви и още, и още...
По пода се търкаляха обувки... Сякаш времето бе спряло, а и местните не влизаха там - било то от страх или от сантиментални чувства. След това влязохме и в другата сграда, където на свой ред открихме стар дневник и бележници на ученици. Всичко това ни напомни на град Припят, който е евакуиран и изтрит от картата на света след Чернобилската авария.
Впоследствие разбрахме, че през 80-те години в училището учели 400 деца на две смени, но Възродителният процес и други субективни фактори оказали влияние върху броя на населението и днес в Безводно живеят около 40 души. Тръгнахме си от селото със смесени чувства.
Още от Александър Караджов можете да видите тук.
