С мъгливо октомврийско утро ме посреща това малко странджанско село, сгушено в планината… и с шепа хора, тръгнали по работа. В селото карат хляб през ден и малкото останали жители отиват в смесения магазин да си напазаруват. Сядат на раздумка. Тъжно е, че населението драстично намалява, стадата, кошерите и домашните животни – също. И докато приморските гранични райони процъфтяват, селата дълбоко в планината обезлюдяват.

Днес повечето къщи са разрушени, напуснати, изоставени. Носталгията или – и аз не знам какво – но нещо те хваща за гърлото, когато гледаш това място на прага на обезлюдяването. От 1956 г., когато тук са живели близо 600 души, досега са останали едва 14.

Не всичко тук обачe е тъжно. Подобни места пленяват с едно сладко безвремие, с едно голямо нищонеправене. Времето тук има различна стойност и съвсем различни измерения. Тук 12 ч. не означава „обедна почивка“, а просто някаква част от денонощието. В такива места, както казва Мечо Пух, не е важно как се пише вторник. Къщите, планината, атмосферата – всичко сякаш е своебразна филмова площадка. Някои от къщите са на близо 300 години, кокошките се разхождат на воля. Тук се пази автентичният дух на Странджа. Неслучайно в Кондолово са снимани два големи български филма – „Господин за един ден” и „Дърво без корен”. Жителите на селото са наследници на древното селище Урдовиза.

Чувствам се човек на такива места като Кондолово – диви, все още неоткрити от цивилизацията, неразработени туристически, вън от системата. Седя пред смесения магазин и се чувствам щастлив, че съм тук, и едновременно с това и леко тъжен. Пак от това, че съм тук. В смесения магазин има всичко необходимо за жителите на селото. Той е превърнат и в малък музей. В него се пази историята на селото, събрана в снимки.

Странджа е една от най-мистичните и непознати български планини. Колкото повече навлизаш в нейните тайни, толкова повече се объркваш... Хората са силно вярващи според някои, според други – суеверни. Не знам къде е тази тънка червена линия, която отделя езическото от ортодоксалното, но знам, че те почитат Силата. Дали от тежкия живот, дали от силната си вяра в небесната благодат – не знам. Всяко село е заобиколено с манастирчета (така наричат параклисите в Странджа). Киро Киров, кмет на селото, ме доведе до това аязмо, посветено на Св. Константин и Елена. Вярва се, че водата му е лечебна.

Продължихме в дебрите на планината и до най-големия параклис в цяла Странджа – „Св. Петка“. Според Киро Киров той е построен върху основи, датиращи от римско време. Параклисите са посещавани често от хората, които принасят курбани за здраве и дълголетие.

Спомняте ли си как митологичният герой Язон и неговите аргонавти отплават с кораба „Арго“ към легендарната Колхида в подножието на Кавказ, за да открият и върнат в Елада Златното руно? Оказва се, че и в Кондолово си имат Златно руно. Това е кръгова екопътека, която тръгва от селото, прави едно кръгче в планината, където, ако сте наблюдателни, ще видите едно от най-големите находища на кримски чай, странджанска зеленика и някои от редките птици, които вият гнезда в стогодишната дъбрава. След това пътеката ще ви доведе обратно в китното планинско селце, където през последните години пристан намира и нашият голям актьор Юрий Ангелов.

Златното руно в гръцката митология е руното на овена, с което Фрикс и Хела избягали през морето от мащехата си Ино, и което Фрикс принесъл в Колхида в жертва на Зевс. В началото се питах дали тази пътека води към нещо изгубено? Дали търси нещо безвъзвратно изчезнало? Питах се и защо се казва така? Вече знам отговорите. Едно село на прага на обезлюдяването търси надежда в митологията и все още чака своя Язон, който да поведе аргонавтите, за да върнат изгубеното руно. Казват, че чудеса се случват само в приказките. Други път казват, че не е хубаво да вярваме в тях. А Айнщайн твърди, че има два начина да изживееш живота си – единият – като не вярваш в чудеса, а другият – като приемаш всяко нещо за чудо. Всеки сам избира. Аз лично вярвам в добрите сърца на хората, които са изградили пътеката „В търсене на Златното руно“. Не знам дали ще го намерите, ако я извървите. Не знам дали ще срещнете някого по пътя, но знам, че ще се чувствате като съвременни аргонавти, защото в дивия свят на Странджа всяка стъпка е откритие, също като в митологията.

*

"В търсене на Златното руно“ е един от разказите в първата книга на Горан Атанасов - „Ще се върна в седем“, събрала 20 разказа и 15 пътеписа.

Горан Атанасов е журналист и блогър, който обича да пътешества по знайни и незнайни пътечки... и умее да разказва простичко и уютно за това.

Книгата му „Ще се върна в седем“ можете да откриете на следните места:

София: Книжарница „Български книжици“, Аксаков №10 (градинката „Кристал“, под колоните)

Бургас: Дом на писателя, „Хеликон“.

Берковица: Книжарница „Камелия“, Халите.

Монтана: Книжарници „Просвета“. Скоро и на други места.

За поръчки с посвещение от автора тук.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!