Средата на март, снегът се е стопил и се чудим къде да избягаме за уикенда. Писнало ни е от зима и се сетихме за колела. И така, решихме да предприемем еднo кроскънтри каране.
Сутринта след няколко глътки кафе и настойчиво взиране в картата си избрахме мястото – шопските села около Елин Пелин. Пътят там почти през цялото време е равен и няма много движение, а гледките наоколо са невероятни. Според Google Maps маршрутът, който си избрахме, беше дълъг към 50 километра, което не ни стресна... тогава.
Тръгнахме от София с колата, което е разумно решение, стига да не искаш отравяне с изгорели газове. Оставихме я на гара Елин Пелин, която няма почти нищо общо с града Елин Пелин, и оттук поехме към първата цел – язовир Огняново. Времето беше страхотно – слънчево и топло, само по заснежените върхове в далечината се познаваше, че е месец март.
В село Лесново, което беше първото, до което стигнахме, видяхме група от около десетина колоездачи, които пиеха кафе. Оказа се, че и те отиват към язовира. „Ще се видим по пътя, значи“, им извикахме ние без да спираме. Много е мила тази спортна колегиалност, независимо дали си колоездач, скиор, турист... Срещата с хора, които споделят твоите интереси, които са ти непознати, но някак близки, винаги е приятна и вълнуваща. Съвсем скоро групата ни настигна, бяха се разпокъсали на двойки и тройки и весело ни поздравяваха със звънците си.
Минахме второто село – Доганово. Наближавахме язовира, а аз вече усещах лека умора, но не й отдадох внимание. Мислех само за красивата гледка, която ме очакваше. Бях го виждала през зимата. Беше една безкрайна ледена пустиня. И сред този кристал, видях най-палещия залез, огненочервен, горящ, жив. Сега кварцовото поле се беше превърнало в голямо езеро, и само малки отделни ледени части, напомняха за предишната му величественост. И въпреки това беше красиво, живо.
Нашите спътници бяха весела компания. Оказаха се от онази група велосипедисти, които карат нощно из София. Дадоха ни визитки и ни поканиха да покараме заедно някой път. Поговорихме малко с тях и тръгнахме, защото нашето пътуване тепърва започваше. Веднага след язовира следваше малко възвишение.
Изкачвайки се, навлязохме в малка гора, малко разнообразие насред полето. Стръмното определено си заслужаваше, защото спускането от него беше страхотно. Беше единственото по-голямо спускане за деня и затова така му се насладихме. Веднага след него навлязохме в село Голема Раковица – малко и тихо селце, скрито в ниското, сякаш потънало в безвремие с дъх на социализъм, може би от единствената голяма сграда – на ТКЗС-то.
Оставаха ни към десетина километра до Байлово, там щяхме да направим голяма почивка при роднини на Елмо и евентуално да разгледаме къщата на Елин Пелин. В Байлово бързо открихме къщата на дядо Цветан. Още от двора ни посрещнаха синът и дъщерята на дядото, дошли да го навестят. Много мили и гостоприемни хора, веднага ни поканиха вътре. Мария – дъщерята, притеснено се разшета, започна да ни предлага най-различни неща за ядене. Влязохме в кухнята, а там беше дядо Цветан. Още с първия си поглед към мен ме грабна. Имаше нещо невероятно у този 82-годишен мъж. Излъчваше благост, а живите му очи светеха. Той беше Боне, Матейко, Захари, Горан... в това бях сигурна, с вълнения пуловер и чорапи, с широките черни панталони, наподобяващи шаячни. В него имаше нещо мистично, загадъчно и шеговито. Да, имаше добро чувство за хумор. Питахме го как е прекарал тежката зима, все пак живее сам, а той ни отговори: „Циганката ми е казала, че ще живея 99 години, тия 17 години какво да правя?“.
По едно време излезе някъде. След малко се върна, носеше гайда. Сякаш нямаше търпение да започне. Засвири шопска мелодия, така леко и с чувство. Не можех да спра да се усмихвам. Никога не е учил музика, не познава нотите, а свири така красиво. Каза, че много обича родопските песни, въпреки че били доста по-трудни от шопските.
Разказа ни за голям концерт в НДК, след който една от оперните певици го попитала: „Бай Цветане, ти кое училище си завършил?“, а той й отвърнал „Овчарското“. „Никакво чувство за хумор нямаше тая жена, хич и не се засмя, а започна да говори други работи.“
Колкото и да не ни се искаше, беше време да тръгваме. Подкрепихме се с вкусна супа, сладки приказки и красиви мелодии, и потеглихме отново по пътя. За съжаление къщата на Елин Пелин беше затворена, но нищо, видяхме нещо много по-интересно от дома му, видяхме героя му – от плът и кръв.
Вече бяхме преполовили маршрута. Минахме през Белопопци, доста оживено село. По улицата се разхождаха мургави двойки, хванати за ръце и ние прелитащи покрай тях, сякаш от друго време. Музика, викове и смехове ехтят из селата, през които минаваме. Малки убежища, със собствен ритъм и закони, скрити от света между хълмовете.
Умората вече доизпива силите. Остава ни само едно поле, но безкрайно. Последно усилие преди завършека на деня. Преди пристигането ни в Елин Пелин, вкусната вечеря и доволното прибиране вкъщи. А пред нас – една далечна планина, един разбит път и един залез.
Тази разходка ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук, за да не пропуснете нито едно вдъхновение за уикенда!
