- Какво щастие е да срещнеш човек по тези земи!

- Не, синко! Това не е щастие, това е събитие!...

С тези думи ни посрещна единственият жител на ивайловградското село Сив кладенец. Денят бе понеделник, часът – 16:00. Именно оттук започна нашето пътешествие из "призрачните села" - едно забравено кътче от България, криещо много чар, неподозирани тайни и същевременно много страдание.

До 1934 г. Сив кладенец е носел името Гьокче бунар. Къщите през 1940 г. са наброявали 200. Основен поминък на населението е било бубарството и тютюнопроизводството. Имало е училище до 4-и клас.

Понастоящем църквата е с рухнал покрив и подът й е обрасъл с дървета. Тъжната картинка се допълва и от полусрутената постройка на бивш "МАГАЗИНЪ".

До храма има запазен паметник с имената на героите от войните и с имената на жертвите от 27 септември 1913 г., когато башибозуците опожаряват читалището.

Но до ден днешен... в селото няма течаща вода. "Как може това да е село през 21-и век!", бяха думите на дядото, изпъленени едновременно с възмущение и болка.

Поразприказвахме се с човека, досами граничната Луда река, където на един хвърлей е Гърция. Някак си човешкият ум не побира всички тези, натрапвани му в продължение на десетилетия, граници. Граници на глупостта и хорското малодушие, на мегаломанията на управляващите и болните им амбиции.

Над нас се извисяваше ръждясалият 20-метров скелет на старата гранична вишка, под която кой знае колко души са намерили смъртта си в бягство към по-добър живот...

Пожелахме здраве на човека, друго и не искаше. Разделихме се с усмивка. Поразходихме се из селото, фотоапаратът ни засне полу- или напълно срутени къщи, разнебитената сграда на училището и насред цялата тази пустош - една градинка с почти разцъфнали нарциси. Никой не се грижеше за тях, но те растяха напук на времето... за разлика от църквата!

Още от Александър Караджов тук.

Тази статия ви хареса? Последвайте Peika.bg и във Facebook, за да не пропуснете нито едно от нашите вдъхновения за пътуване наблизо и далеч!