Дори да живеете в София, разказите на Александър Шпатов са събрали всичко онова, което отдавна не забелязвате, и ще го сложат под носа ви.

Сборникът разкази „#НаЖивоОтСофия“ (издателство „Колибри“) на Александър Шпатов съдържа панелни блокове, известни заведения, в които поръчвате вечерното си питие, други известни заведения, в които се обезсмъртявате в петък вечер, жълти павета, манастири, в които се влиза през прозореца... Както я определя Георги Господинов, „ловка картография през нови езици и мрежи“.

Прочетете единия от разказите в сборника - „Тест“, и разберете дали сте "сто процента софиянец".

*

– Само една линия е – започва да чете инспекторът с изравнен от повтаряне тон, – но не е шапка или боа, глътнала слон, и всъщност дори няма определена форма. Всичко зависи откъде ще я погледнете. Най-лесно ще е от покрива на някой блок в Гоце Делчев или от колелото на Цариградско, най-магично – от метрото при моста на Мусагеница, а най-истинско – когато има мъгла или сте някъде далеч. В най-градския пейзаж от София покривите и комините само пречат, но ако поне веднъж сте се заглеждали истински, ако поне веднъж тази линия ви е направила впечатление, ще можете да я нарисувате веднага, дори и като гледате през облаците.

Тук инспекторът затваря папката с инструкцията, взима един празен А4, разписва го в горния край и го подава през гишето на поредния проверяван гражданин.

– Извинявайте, сериозно ли говорите?

– Да. Трябва ви вдъхновение, господине, нали ще рисувате.

– В смисъл?

– Витоша! В този смисъл. Пълна панорама, гледано от София.

– За това ли ме извикахте, да си играем на час по рисуване?

– По-правилно тест за когнитивните способности, господине. Рисувайте по памет.

– Чакайте, какво да рисувам, нали сам казахте, че няма определена форма.

– Няма, винаги зависи от гледната точка. Моля!

– Но аз съм сто процента софиянец.

– Значи няма проблем да го потвърдите.

– Роден съм в София, родителите ми също, какво друго има да проверявате.

– Има, господине, естествено, че има.

Инспекторът пуска най-чиновническата си усмивка, връчва му молива с логото на Столична община и първата част от диалога приключва. Впрочем приключва само пряката реч. От тук нататък следват пропуснатите по-горе пояснения, които задължително трябва да включим, защото още не сме изживели онези години, които ни предстоят да изживеем до времето на тази история, и защото междувременно ще се случат прекалено много неща.

На първо място ще се случи очевидното – София ще продължи да расте и да се храни с надеждите на цялата страна за нещо по-добро; ще преяжда със свежа работна ръка, ще смила ежедневно животите на хиляди пресни души и съответно ще тлъстее с нови квартали във всички посоки преди и след Околовръстното.

Така за всеки нов проблем хардкор софиянците естествено ще обвиняват пришълците, бай Тошо може всякакъв да е бил, но за жителството – евала, добре го е измислил. Идеята обаче дълго време ще се лута из знайни и незнайни блогове и статуси, докато на поредните избори един от кандидатите не тръгне да обира гласовете на кореняците с нея. Разбира се, някой друг ще стане кмет, но топката вече ще е пусната от Черни връх. Точно тогава ще се случи и поредната криза, някой ще изкара статистика за двуцифрена безработица, доказваща, че хората от провинцията взимат местата на софиянците, синята кръв ще закипи и идеята за жителството изведнъж ще се окаже много добро решение, все пак гражданите имаме право на защита, нали така.

В референдума ще участват само хора от София, така че резултатът е ще бъде предизвестен. Всички ще искат да запазят работата си и съответно с готовност веднага ще забравят как и откъде самите те са дошли тук. Проблемът с онези, които са се закачили в последния момент, обаче ще остане. Те формално ще се водят с право на жителство, но ще го заслужават ли наистина? Тук именно ще дойде и ролята на новосформираната Инспекция, която единствена ще може да установява дали си истински софиянец, или не. И какъв по-добър начин от този елементарен тест, все пак Витоша всеки ден ни е пред очите, дори и да не можеш да рисуваш, няма как да го объркаш.

– Колкото и да искам, това не мога да го приема – инспекторът по жителството връща теста на проверявания гражданин след само един бърз поглед върху разкривената линия. – Но не се притеснявайте, имате още един опит. Ползвайте задната страна.

– Но аз не мога да рисувам, защо искате това от мен.

– Повярвайте ми, тестът няма нищо общо с рисуването. Гледаме съвсем други неща. Припомнете си добре къде е Черни връх, къде са Комините…

– Какви комини, нали казахте че само пречели…

– Повече от това не мога да ви помогна.

Гражданинът отново взима листа и тръгва да чертае нещо. Опитва се да преписва, като гледа през прозореца, но денят е облачен и няма никаква полза. Най-накрая горе-долу е готов, но вижда, че е изкарал Камен дел по-висок от Черни връх и затова изтрива проблемните според него участъци, нанасяйки коригиращата височина. Въпреки това на инспектора пак му трябва точно един поглед.

– Това не е Витоша. Съжалявам, господине.

– Но аз цял живот съм живял тук, нямате право.

– Това, което го няма, е Копитото, господине, поне него да бяхте отбелязали...

– Изселвате ме заради Копитото, така ли?

– Не съм аз човекът, който ще ви изселва, окончателното решение е на Комисията, знаете – взимат се и други фактори, но със сигурност мога да ви кажа, че не минавате теста. Не мога да нарека черното бяло.

Чак сега въпросният пореден гражданин се усеща, че работата е сериозна. Изселването е безусловно, пред очите му един съсед от блока вече бе изгонен от апартамента му. Бяха му дали точно пет дни да си уреди нещата, преди да се натовари в дачията и да бъде натирен завинаги отвъд Околовръстното. Но в неговия случай беше ясно, не бяха минали и две години, откакто бе дошъл да работи в София, нямаше как Инспекцията да го остави… Сега беше тотално различно.

– Моля ви, трябва да има и друг начин да ме проверите. За Витоша... живея на втория етаж, въобще нямам изглед натам. Наистина съм софиянец. Дайте ми друг тест и ще ви го докажа.

– Няма смисъл, господине, повярвайте ми. – Все пак инспекторът пристъпва към новата задача, представляваща всичко на всичко четири бутилки минерална вода без етикет.

– Какво е това сега?

– Тестът, естествено, нали това искахте. Посочете коя от тези води може да се опита в центъра на София.

– Имате предвид при Банята ли?

– Имам предвид вкуса на водата – такъв, какъвто са го познавали още в древна Сердика, ако трябва да съм съвсем точен.

Инспекторът развърта капачките и му подава шишетата едно по едно. Гражданинът се напряга, никога не е очаквал подобно нещо, никога не е очаквал, че някой ще тръгне да го лишава от правото му да живее тук. Определено не бе гласувал за това.

Моли за чашки и внимателно сипва от бутилките. Първо помирисва, после отпива, представяйки си, че така най-вероятно правят сомелиерите. Дори си попива със салфетка. Пие още няколко пъти, напъва се да си припомни нещо, целият се поти от притеснение и в крайна сметка след последната глътка студена вода дава някакъв отговор.

Но той във всички случаи е грешен. Въпросът е коварен, правилният отговор е възможен само за онези, които наистина са усещали София. Просто нито една от бутилките не може да докара такъв вкус. Водата при Банята се пие топла, това е основното – всеки, който я е опитвал, веднага ще се сети. Но в крайна сметка няма защо да издаваме отговор, който още никой не е познал, след като е объркал още първата част от теста.

*

Сборникът с разкази „#НаЖивоОтСофия“ на Александър Шпатов е в книжарниците от издателство „Колибри“.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!