Каквото си поискаш. Когато си поискаш. Където си поискаш. Както си поискаш. Колкото си поискаш. С когото си поискаш. Ако искаш.

Преди няколко лета, около рождения ми ден. Налегнал ме е  див ентусиазъм да си подаря някоя разходка за душата. Агитирам приятели и познати. Предизборните кампании на кандидат-президентите - ряпа да ядат. Дестинацията е Португалия, но подлежи на дебат. Важното е движение да става.

Заплютите самолетни билети и хотели от раз слагат в джоба си поне по 2-3 туроператорски оферти. Но не! Кандидат-спътниците ми все не знаят - какво ще правят след 2-3 месеца,  ще имат ли време, ще имат ли отпуск, ще имат ли пари, ще имат ли желание, ще бъдат ли на същата планета след цееели 2-3 месеца. А дали да не си купят трети смартфон за последните две години?

Реших да си го подаря все пак пътешествието из Португалия. Пък, който се присети, че го влече - да се подвключва в моя план или да не ми губи времето с никому ненужни оправдания.

Първоначално, планът беше само първите 5-6 дни да го карам соло. После една дружка имаше идея да долети от Барселона за дълъг 3-4-дневен уикенд в Лисабон.

Няколко седмици преди старта се оказа, че дружката ще трябва да се труди. И лисабонският уикенд си остана само за мен. Който не идва - не печели!

 Снимка: Мария Захариева

Вече е средата на октомври. Багаж за десет дни, голям фотоапарат и още някоя джаджа от първа пътешественическа необходимост влизат в раницата, в последния момент. Мъдро реших, че няма да влача куфар през половин Португалия, 4 полета, 6 летища и поне 4-5 автобуса. Все пак няма да участвам в модно ревю, а и няма нужда да си пренасям половината покъщнина за някакви си десет дни. Тръгнала съм на лов за впечатления. Накрая се оказа, че даже върнах някои дрехи необличани.

Развълнувано ми е. От години чета и слушам истории от първа ръка за най-яките соло пътувания на света. И искам и аз. Ама и малко ми е притеснено. Не помагат и обезкуражаващите коментари от типа “Ти си луда”, “Аз не мога да пътувам сам/а” (щото е тъпо някак, само загубеняците го правят) и “Какво ще правиш сама????”. Какво ли? Толкова места съм си заплюла за посещаване и толкова пътища за изброждане, че чак ми е съвестно какво ще причиня на любимите ми пътешественически обувки. Да не говорим, че меракът на пътешественика може да е безкраен, но времето - не.

И все пак вълнуващата тръпка преобладава. Нямам търпение да разбера какви ще ги натворя следващите няколко дни.

Вече в Порто. Хвърлям раницата, нарамвам фотоапарата и тръгвам да разузнавам къде съм попаднала. Без никой да ми мрънка: “Пишка ми се”, “Уморен/а съм”, “Гладен/на съм”, “Не съм гладен/на”, “Не ми е интересно”, “Скучно ми е”, “Не ми се ходи там, ами ако не ми хареса”, “Чакам те отвън на стъпалата” (намек по-бързо да ги зяпам тия картини и други глупости), “В България по ми харесва от тук” и така нататък. И не, не съм пътувала с цяла детска градина. Даже с деца почти не съм пътувала. Може и това да е проблема - нямам тренинг и търпението, което идва с него.

Градът си хвърчи наоколо ми, но на главата ми й е тихо. Кротичко си щъкам между площади, булеварди и забутани улички. Не ме е страх, че няма да ми хареса, че ще се загубя, че на някой ще му е скучно. Не бързам за никъде. Компанията от един няма план, с който да трябва да се съобразява. Тръгнала съм към площада наляво. Да, обаче на върха на уличката вдясно наднича някаква интересна кула. После ще стигна и до площада. Имам време и да се порадвам на запалването на вечерните светлини на града. Колкото дълго си искам, където си искам.

Там на онова кръстовище светят прозорците на някаква интересна сграда. Не съм чак толкова уморена, а и хотелът пак ще си е на мястото ако се прибера няколко минути по-късно. Влизам. Някаква ЖП гара е. Но спокойно слага в малкия си джоб доста музеи. И ми е едно такова приказно, като да съм открила сандъка със съкровището на пирата.  По-късно, в хотела, чичко гугъл ми обяснява, че това била гарата Сао Бенто - и всъщност била някаква топ забележителност, заради стените си, покрити с картини от плочки азулежу.

Новият ден е време за нови открития. Хора, улици, кафенета, загадката зад следващия завой, приказната книжарница Лело. Още не съм започнала, а вече се притеснявам, че няма да ми стигне времето за всички хубавини, които ми крадат вниманието. Без половинчасови дебати за и против, се мятам на първия панорамен автобус - оптималното решение на икономиста - хем ще видя от всичко по-малко, хем ще си избера къде ме влече да се отбия за по-дълго.

Хубаво ми е в това Порто. И съм свободна да правя каквото на мен ми е хубаво. А на мен ми е хубаво да дегустирам прословутия им портвайн и да слушам сладки истории за него. И без да чувам - ами не знам, май не ми се дават пари за това, защото може да не ми хареса, ходи ми се на шопинг.

Яде ми се риба - трябва да го пробвам това прословуто бакалао, дето си имали хиляда рецепти за него. И хич не ми пука дали на приятелите ми им се яде или дали им харесва ей това ресторантче на брега на реката. Защото тях ги няма - стоят си в България и чакат да им кача снимки. Ако може още довечера. Ако поискам. Ако имам време. Имам още толкова за преброждане и откриване.

Последен ден в Порто. По план трябваше да отскоча до Брага. Или до Гимараеш. Или и до двете в изблик на туристически ентусиазъм. Обаче ме чака разходка с лодка по реката, под арките на мостовете, огънати като прима балерини, историите на сградите по двата бряга.

За награда, че избрах него, Порто ми подари блестящ залез, какъвто не съм виждала и по филмите.

И още една дегустация на портвайн, този път с фадо вечер. И нямаше кой да ми каже - “Ама там вече бяхме, това вече го правихме”. И добре, че нямаше. Как иначе щях да срещна готината португалска баба Луиса (че е баба разбрах после от фейсбук, на живо хич не й личи) и холандското й гадже Ханс? Кой щеше да ми разказва за младостта си в Порто или за плажовете на Алгарве, за концерта предната вечер в Каса до Музика? Кой щеше да ми обясни колко страхотен е Лисабон и как трябва да опитам баровете му? О, не, нямало проблем, че пътувам сама. Всъщност, тя, Луиса, щяла да се обади на сина си Фико, да се чуем и да излезем с неговата компания там. Като чу това последното, младежът на рецепцията я обяви за най-яката майка на света (задето урежда срещи на сина си) и за награда й подари сувенирна чаша на избата. А дядо ви Ханс, кавалерски и с момчешки палава усмивка, изпроси една и за мен. Още малко смях, сладки приказки, приятелски погледи и до нови срещи с Луиса, Ханс и Порто, с блясък в очите.

Брага и Гимараеш - ще прощавате. Аз ще се върна.

След тези първи два-три дни, така бях литнала на крилете на соло пътешестването, че се чувствах готова за поне още десет години подвизи. А не само някакви си десетина дни. Останалото, както казват, е история. Старинни библиотеки, ураганни ветрове, беснеещи океански вълни, върволица от добри хора, фантасмагорични дворци, и още фадо, и още храна, и още ветрове, и още вълни, и още хора с приятелски очи.

И нямаше кой да отсече: “Много бяха тия десет дни, можеше за пет-шест да се види всичко. Излишно губене на време и пари”.

Опитайте и вие. Ако искате. Където искате. Когато искате. Както искате. Колкото искате. Това ще си е вашето си соло пътешествие. Ако го искате.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!