Петък е. До края на работния ден остават часове. В офиса настроението е едно такова, никакво, мудно, мързеливо. Работният дух бавно, но сигурно отстъпва на безгрижието, но захватът му все още е достатъчно силен, за да не позволи излишно за трудещия се вълнение и кривване от служебните задължения. Мислите ми обаче постепенно си проправят път към надеждата, която носи предстоящият уикенд. Надеждата за бягство от бетонно-стъклената джунгла и за една, поне една, глътка свежа, необуздана свобода. Подобни огнени искри намират една отдавна забравена идея за мимолетно уикенд спасение от жегите на София, която пламва с мощта на сух барут! Баам! Имаме план!

Уикенд спасение от жегите - Черни връх

Няколко кратки чата по-късно и сформираме групата на четиримата туристи и кучето (не е Волтрон, но е близо) - аз, приятелката ми Силви, Иван, Миша и Хана (последните две са комплект, а Хана е кучето, не е Иван, да не си помислите нещо). Уговорката е малко след развиделяване в неделя - по-точно в 8:00, да потеглим към хижа “Алеко” в полите на Витоша, откъдето с бодра крачка и завидно темпо, максимално скоростно, да се извисим, буквално над нещата. Крайна точка - Черни връх - първенецът на Витоша, и символична върхова точка на цяла София.

***

Събота минава бавно, омотана в лепкавите мрежи на лятната жега и пропита с адски мързел. В единия крайчец на деня обаче блясва светлинка, която ме кара да повдигна бодро вежди и да се изтръгна от маранята на безделието. Настройвам си алармата за 07:00 на следващия ден с идеята, че всичко необходимо за разходката ще е в раницата ми за по-малко от 5 минути, и плясвам доволно с ръце.

Алармата звъни, на мен още ми се спи. Едно отработено движение с палец и Snooze-ът е факт! Раницата ми ще е готова за пет минути, другите ще дойдат в 8, а аз мога да се насладя на още поне половин час сладка дрямка. Уви, шест минути по-късно тихичко изпиукване откъм телефона сигнализира, че нещо се случва, случило се е или ще се случи. Проверката показва и трите - групата ни оредява с един турист - Иван е решил да остане във вселенията на всемогъщия Морфей и да се наслади на цялата им благодат, вместо да бие път по чукарите, заедно с нас. E, какво да се прави, аз съм си snooze-нал, всичко останало си е по план.

***

В 8:00 вече сме пред блока - вече тримата туристи и кучето, но в раницата ми, освен задължителната бутилка с вода, едно одеяло и bluetooth тонколонка, няма нищо друго, а стомахът ми вече кънти на кухо. Бърза обиколка на най-близките магазини спомага до 8:30 всички да сме се подсигурили с още вода, плодове, сандвичи и шоколад. И тъкмо да потеглим и ме поразява следното притеснение - ами ако горе няма бира? Чевръст спринт до един от вече посетените магазини и в раницата ми на сигурно място, се намира една леденостудена Kamenitza. За мнозина от вас това е излишен товар, но тези, които са вкусвали от пенливата течност след планински проход, ще ме разберат. А тези, които скептично заявят, че до върха и помен няма да има от свежестта на хмелната напитка - грешите, драги, раницата ми е специално избирана за тази цел и е надлежно оборудвана с хладилен джоб, който да държи биричката сту-де-на!

Тихото бръмчене на двигателя е стартов сигнал и в крайна сметка в 9:00 потегляме.

***

По пътя към “Алеко” сме задминали няколко други автомобила с туристи и един автобус на градския транспорт, пълен догоре с планински ентусиасти. Преди въпросните да ни застигнат обаче, ние сме паркирали, и след няколко фалстарта заради забравени щеки, обувки и, естествено, да заключим, отправяме свеж взор към баира отляво на хижата и с бодра крачка и почти песен се устремяваме нагоре.

Със Силви и Миша пъплим и пуфкаме, първо малко, после малко повече, а покрай нас Хана тича нагоре-надолу все едно въобще не е стръмно, а самото куче е на някакви самонавиващи се пружини. Началото на прехода бе малко стръмно и за малко да откаже някои членове на групата, които няма да споменавам (Миша), но моралът бе на висота и до отказване още в ранните етапи не се стигна. Всички бяхме водени напред и нагоре от мисълта за върха и неговото покоряване, а мен ме теглеше и идеята за хладния, освежаващ вкус на Kamenitza, който щях да опитам веднага щом стигнем целта.

След стръмната, но кратка първа част от маршрута последва едно добре дошло за някои, пак няма да назовавам имена (Миша), изравняване на терена. Най-положителният аспект на тази промяна бе фактът, че в далечината пред нас се откри и самият връх. (казах ви, момичета - преходът е кратък и лесен). Събитието бе отбелязано с радостни възгласи, полято с няколко глътки вода и отбелязано със заслужена, а и вече много необходима кратка закуска. Преди да подновим разходката, аз извърших необходимия преглед на инвентара, за да се уверя, че бирата ми все още е достатъчно добре охладена, както и беше.

Ободрени от почивката, вдигнахме темпото и върхът като че ли сам започна да се движи към нас. В този участък започнахме да забелязваме и другите туристи, които, точно като нас, се бяха отправили към Черни връх. Не бяха малко, и тук личеше пренаселеността на София, но с една осезаема разлика - лицата на хората вместо недоволни, намръщени и сърдити бяха озарени от усмивки, весели, благи. Разговорите помежду им, както и нашите, не бяха мрачни, не бяха потискащи, а изпълнени със смях и шеги, весели и освободени от бремето на ежедневието. Е, все пак бягството върви по план - макар и физически донякъде да се усещаше сянката на столицата, психически се бяхме откъснали от лапите ѝ.

Останалата част от пътя до върха бе постлана с положителни емоции, страхливи кучета, кикот, смях, кал, подскачане по каменните реки, пъплене между тях и рокади по пътеките с другите туристи, които вече се движеха двупосочно - явно имаше и по-ранобудни от нас, не че това ни е учудило по някакъв начин.

Един финален напън, последна група каменни образувания и пред нас се открива зидът на метеорологичната станция. На поляна пред нея групички от хора са накацали и блажено се наслаждават както на личния си успех, така и на хубавото време. Ние атакуваме чайната, прикачена към станцията, за да се наградим с по паница горещ фасул по стара планинарска рецепта - задължителен щрих към всеки подвиг из родните планини. Настаняваме се на една от масичките пред чайната и за мен настъпва моментът на истината - отварям хладилния джоб и с едно движение освобождавам духа от бутилката.

Чува се благозвучно “Пссст!”, което за момент заглушава и най-малкия шум наоколо, а миг след това кехлибарена магия облива душата ми. Kamenitza-та е все така студена, а освежаващият ѝ ефект е мигновен. Следват минутки за отмора, времето, в което всеки един от групата да се наслади на постигнатото, на природата, около нас, на веселите хора, на личното си щастие. Обикаляме камъните, накацали около върха, аз с бира в ръка, и бъбрим бодро за красотата на българските планини. С поглед се лутаме в далечината, по билото на планината към подканящите силуети на Рила, Пирин и Стара Планина, и правим обещания за следващи приключения - още по-големи и още по-вълнуващи.

Време е да се сбогуваме с върха. Отпивам последната глътка Kamenitza и слагам не край, а начало - на следващото приключение.

Поглеждам към пътепоказателната табела - време е да изберем нова дестинация. Такава, каквато ще ни отведе отново към безграничното щастие на пътя, на планината, на гората, на морето или на простичкия ритуал да изпием по бира някъде далеч от цялата суматоха на големия град.

***

За още по-качествен завършек на приключението решаваме да пренощуваме в хижата преди да потеглим наобратно. Сънят ни е тежък и благ. Планинският въздух ни презарежда максимално за предстоящата работна седмица. В понеделник още с пукването на зората потеляме обратно към София, за да заемем чинно местата си зад бюрата навреме.

Тъкмо си пускам компютъра и в общия чат на туристите премигва ново съобщение: “Следващият уикенд накъде?”

Още интересни статии можете да прочетете на: Powered by Kamenitza.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!