Да, там именно ми хрумна заглавието на следващите редове. Улица Партизанска се намира в китния град Батак.
Тя е много знакова поради това, че води към известния лагер на партизаните от отряд Антон Иванов (Антонивановци), а пък самият лагер е бил включен в стоте национални туристически обекта на република България. Но настоящето не е лекция по география или история, а по–скоро кратък хронологичен очерк на събитията, които понякога са срещу теб, колкото и да им се съпротивляваш. Та ето как се стигна до 2 часа сутринта на улица Партизанска в Батак.
Действието се развива в смутните времена на безпрецедентното извънредно положение, в което се намираме. Часове преди затварянето на градовете заради карантината, решихме да направим едно прощално пирче по време на чума в горска обстановка. Участниците в този съзаклятнически план ще запазят своята анонимност /и дай Боже работното си място/, затова занапред ще ги наричам просто Партизанин 1, Партизанин 2, Женската и Кучето.
Та гореспоменатите лица решиха да прекарат не една, ами цели две вечери в един хубав заслон в полите на връх Баташки Снежник. Идилия.
Дотук всичко добре. През деня обаче започна усилено да се говори за затваряне на градовете...Партизанин 1 се опита да внесе малко здрав разум в главите на останалите, но плахото му предложение да преосмислят плана срещна пламенна съпротива в лицето на останалите участници, най-вече на Кучето. В крайна сметка желанието за чист въздух и свобода надделя над опасенията от затягащите се мерки.
С пълни раници и що-годе добро настроение пристигнахме в Батак в късния следобед. До тук все още всичко вървеше планово. Докато се мъчехме да се отърсим от мислите и притесненията около пандемичното положение, вървейки нагоре, телефоните започнаха час по час да звънят с притеснителни вести относно затварянето на градовете и в частност София, от която бяхме тръгнали няколко часа по-рано. След като се информирахме за обстановката, взехме рационалното /на този етап/ решение все пак да се качим до заслона, да преспим и на сутринта по живо, по здраво да се завърнем. И това си звучеше като съвсем разумно и адекватно поведение предвид факта, че бяхме минали повече от половината път до горе, пък и имаше немалко пържоли за изяждане. Откъдето и да го погледнеш все сериозни аргументи.
Влошаване на събитията.
Наближавайки заслона, вече по тъмно, при една от регулярните проверки на джипиеса, Партизанин 1 се натъкна на обезпокоителна новина. А именно - след наименованието на заслон Карлъка (или както ще стане ясно след малко, по-скоро Каръка), беше изписано следното съкращение: „(закл.)“. Групата обаче не отдаде особено значение на този факт, въпреки че картата беше възможно най-актуалната, и с все още приповдигнат дух продължихме напред. Колкото и странно да ви прозвучи, информацията която хората си играят да поставят по картите е вярна и е хубаво да се проверява предварително, особено ако няма други алтернативи за нощувка като цяло. Та съкращението, което споменах по-горе, се оказа съвсем акуратно. Стигнахме заслона, където преди години бяхме спали, но вместо уютното местенце от спомените, се сблъскахме със суровата реалност в лицето на голяма, тежка, масивна, и най-лошото - заварена врата. И първото стъписване за вечерта беше факт. Дотук с илюзиите за идилична вечер с ароматен привкус на пържоли... Женската отказа да приеме суровата действителност и прекара следващите минути в упорито търсене на ключа. Такъв обаче не се намери. Партизани 1 и 2 ги оползотвориха пиейки бира. Кучето започна да трепери.
Да, горният етаж все пак беше отворен, можехме да пренощуваме. Партизанин 2 подметна, че можем да направим някакъв импровизиран параван пред заслона и да се опитаме да запалим огън. Кучето прискимтя нещо за пържолите. Женската мърмореше за мишите изпражнения на тавана. Обстановката придоби леки драматични краски.
Последва бърза преоценка на събитията и решение да отидем да проверим другия заслон под самия връх - какви условия щеше да предложи той за изисканите ни сетива. И се отправихме натам. Бодрата крачка беше прекъсната от размишленията над една светлина, която прозираше изпод дърветата. Предположенията бяха за човек с челник, но тъй като не мърдаше въобще решихме, че това е ярко светеща звезда, която се прокрадваше между клоните на дърветата. Партизанин 1 не пропусна да вкара нова доза драматизъм с репликата: „А може би са те!“
Обратно към пътеката за другия заслон, лекичко объркване в посоката и мигновена корекция. Партизанин 1: „Хора, правят Арена Армеец болница”. Партизанин 2 и Женската с вече поопънати нерви доста остро се поинтересуваха какво би им донесла тази новина посред нощ и продължиха с монотонно темпо сред преспите.
След около трийсетина минути достигнахме до другият „заслон”. Там стъписването ни се удвои, след като си припомнихме, че заслона е по-скоро навес, в който нямаше как да изкараме приятно късномартенската вечер. Кучето продължи да трепери и спорадично да лае гигантската дървена люлка. Тук вече се наложи да направим техническо прекъсване и през следващите пет минути никой не обели нито дума, в опит да избистри за себе си какво иска да направи наистина до края на вечерта.
Техническата почивка доведе до единодушното решение да се връщаме обратно към колата и газ към града. Явно нямаше да се нощува в планината по предвиденият от нас начин, а ние компромиси с това не правим. Все още не го чувствахме като че ли нещо (съдба, карма или каквото щеш там) е срещу нас. Хапнахме, мобилизирахме се и подпукахме с бодра крачка наобратно с малката незначителна подробност, че решихме да спазим старата планинарска максима „да не се връщаме по пътя, по който сме дошли“ /гениално включване на Женската, гласувано, прието/. Тази малка незначителна подробност се превърна в голяма многозначителна пречка за нас предвид факта, че часът минаваше десет.
В началото всичко изглеждаше повече от добре – отъпкана пътека в снега, за първи път от както бяхме тръгнали виждахме толкова много следи на други хора, терена също беше по-благоприятен с открити поляни и куп звезди. Женската сподели, че й било станало малко по-широко на душата. Уви, за кратко...
На този етап все още наивно вярвахме, че имаме всички шансове да се приберем до колата безаварийно, пък било то и с малко поуморени от раниците гърбове. Да, ама не. В един момент болшинството следи продължиха в коренно противоположна на нашата посока. Рязък стоп, сверка за маршрута, пренасочване и вместо желаното от нас спускане започнахме едно неочаквано драпане в гъста смърчова гора. Която, особено след зима, си е сериозно предизвикателство за преминаване, поради падналите навсякъде дървета. И всичко това в комбинация с непредсказуемите мартенски преспи, в които се пропада изневиделица. Това доведе до неминуемото рязко влошаване на положението и загуба на боен дух. Кучето поиска да му бъде облечена резервната дреха от мерино. Разговорите секнаха. На Женската отново и стана тягостно на душата.
Единственото, което ни крепеше и поддържаше леко духа ни беше факта, че следвахме стари следи от някакви ентусиасти. Две на брой – една лява и една дясна. Следенето на чужди следи в планината не е особено желателно, но предвид оскъдната маркировка и трудно проходимия път беше нашата малка пътеводна светлина.
И така лека полека със скромни крачки и вече позабавено темпо продължихме напред към останките от хижа Техеран, кръстена на партизанският лагер, дал подслон на 143 партизани през зимата на 1943 г. Стига с историята, време е да се съберем, физически, но най-вече психически, за да успеем да се приберем. Партизанин 2 уведомява, че към момента /вече наближаващ полунощ/ прехода ни надхвърля осем часа и гони двадесетия километър. Умората започва да си взема своето. С кански зор и неколкократни лутания в губещата се маркировка и следи се докопваме до руините на хижата. Нервите са опънати. Женската и Кучето се карат кой на кого върви в краката. Кучето слага точка на спора с аргумента, че четири е повече от две.
Спираме за кратка почивка, в която осъществихме контакт по телефона с една девойка от цивилизацията, която наивно и с леко развеселен глас ни пожела „Хайде, весело!“. След като приключихме разговора, избухнахме в див истеричен смях относно заблудата на околните около нас що се касае до смисъла на думата „Весело” и има ли почва тя в този момент. Но все пак всеки сам добавя значението си спрямо вътрешното си себеусещане. А що се отнася до нашето, то вече беше доста изтръпнало и като че ли не му беше толкова забавно. Забавно или не, все пак трябваше да се продължи с борбата, то на партизаните едно време да не би да им е било по-весело?
Газ надолу! Тази хижа на бая стръмно са я построили обаче. Вярно, че надолу снега намаля, но за сметка на това клоните и шумата са като намазани със слуз. Хлъзга се на всяка крачка. Кучето намеква нещо за жалба за хроничен домашен тормоз и недохранване. Неприятна история като цяло, ама айде малко остана. Да се пущиме, че да се свършва.
Светлини се виждат, иде асфалта, иде цивилизацията. Да, ама не. Мислите изпреварват крачката. Спускането е безмилостно за ставичките дори и на Кучето, на което направихме бойно кръщение по родопската шир. Криво ляво се добрахме до заравнено място, наподобяващо път и: О, радост - най-накрая стигаме асфалта. И този път, както и при предишните – отговора на Съдбата отново е „не”!
Поредна грешна посока, хваната навреме от почти заспалите ни реакции. Бърза корекция на маршрута ни довежда до последното стръмно спускане с елемент на изпльоскване в заснежената шума. Редуваме се с паданията. Струва ми се, че Партизанин 2 и Женската се борят за приза. Неочаквано стигаме до стара табела, оказваща партизанския лагер. Ето ги и землянките, онези от старите сто обекта. За една от тях ни се прокрадна мисълта да ударим по дрямка, но вече беше решено - няма да се спи в гората. Отново надолу, асфалтът беше на броени метри, но стръмни даже повече и от гората преди малко. Стълбите от дърво хич не помагаха, тъй като бяха по-хлъзгави от шумата, покрита със сняг. Падни-стани до последно. Даже завърших с финален пирует на заледения асфалт, от който коляното ме боли и до момента.
Всичко свърши, /така поне си мислехме/, предстоят ни едни монотонни асфалтови 5 километра до Батак, после колата, газ и аре под карантина. „За малко не познахте“ беше една култова реплика от една телевизионна игра, излъчвана преди време. Крачката стана хипнотична, почивките зачестиха и зора си беше вече голям. В един момент сомнамбулската ни походка беше пробудена от светлини. Рано беше за града. След бърза справка с картата установихме, че сме стигнали ВЕЦ Батак. Леко притеснение настъпи в нас, тъй като трябваше да преминем централно през него. Нямаше бариера от мястото, където влязохме, но все пак ВЕЦ-а си е сериозна инфраструктура, предполагаща наличието на сериозни мерки за сигурност. Вървейки през него, затаили дъх и в очакване на репликата „Вие какво правите тук!?!“, последвана от изстрел, трите минути, през които преминахме ВЕЦ-а, се усетиха като цяла вечност. Все пак излязохме без последствия /за щастие и без огнестрелни рани/ и продължихме по пътя за Батак в очакване на поредната весела изненада, подготвена ни от Съдбата.
И естествено тя не закъсня особено. В началото на града, може би вече на улица Партизанска има цехове за преработка на дървесина. Там има машини и стока, и както може би ще се досетите, има и алармено-оповестителна система от тип ПЕС (Побеснял Едър и Свиреп), която се задейства с наближаването ни, още повече предвид наличието на Кучето в нашите редици. Крачката се стегна, групирахме се и се запасихме с камъни и малкото брадва. Кучето репетираше наум страховит лай. За щастие единственият пес, който беше на свободен патрул, се оказа и най–безвредния. С лек смут се понесохме отвъд цеховете, към първите къщи на Батак. Това беше, видя му се края, почти, този път наистина.
Мокри, преуморени, направо изтощени се натоварихме мълниеносно на возилото. Последната реплика на Кучето беше нещо свързано с политическо убежище, Бриджит Бардо и Истанбулската конвенция. След което заспа като заклано. Ние като възрастни и донякъде отговорни хора, все пак трябваше да се приберем и поради това не можеше да си позволим охолството на тази така бленувана дрямка. Тръгваме, лека-полека в късният час и на централната улица се разминаваме с патрулка. Не беше голяма изненадата от последвалата проверка. Полицаите бяха разбрани, въпреки силното си учудване какво, по дяволите правим в Батак по това време на денонощието. Върви обяснявай, че за Каръка си тръгнал.
Но всеки със себеусещанията си, поне докато не е забранено да ги има и изразява публично. И така стигнахме момента, в който се прибрахме благополучно. За наше щастие, нямаше никакви проблеми при влизането в София.
И понеже повествованието е хубаво да има някакъв завършек, изводите от разказаната по-горе ситуация, могат да се обобщят до:
- Слушай вътрешния си глас, дори и когато тотално противоречи на замислените ти желания.
- Извънредното положение крие извънредни ситуации във всеки един момент.
- Когато видиш, че нещата тръгнат от една кофти ситуация на друга, просто прекрати мигновено дейността, а не се съпротивлявай, явно си в серия.
- За планинарите (и не само): Понякога не е чак толкова зле човек да се върне по същия път, въпреки че на първо четене изглежда скучно.
В заключение, ще кажа, че колкото и да не ни се иска, трябва да се съобразим със ситуацията и търпеливо да изчакаме момента, в който отново ще можем да се радваме свободно чистият въздух и прекрасните гледки, които планината ни поднася.
#останисивкъщи
Автор: Анонимен
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
