За Париж ми е думата днес. За оня Париж, който аз видях и усетих. През моите очи, през моите рецептори, през всичките ми представи, изградени до този момент от чужди впечатления. 

Има много клишета за този град и аз ще се стремя да ги избягвам, въпреки че ще е трудно. Векове се е писало за него, та не си мисля, че ще открия ей сега топлата вода. И все пак ще пиша! Защото, ако не пиша, ще се пукна.

Първо- не е без значение с кого си в Париж. Е, аз бях щастлива да съм с приятелка от детинство, с която, въпреки че се виждаме рядко (отдавна живее в Щатите), щом се зърнем, разговорът започва от там, където е приключил последния път. Освен това, тя е единствената, която не казва: "Ох, как живеете вие тука!"

Та, чукваме си среща с нея в Париж и ето ни двете на летище Де Гол. Така започна моето френско приключение. Вече цяла година го прехвърлям в спомените си и днес мисля, че съм готова да говоря за него. Не за Лувъра и Версай, не за Ив Сен Лоран и Шанел, а за моя Париж, за експлозията Париж. Толкова силна, че те хваща за гърлото и те държи две години.

Елегантността на този град (това е думата, с която го свързвам), се състои в невероятния начин, по който е застанал на крачка от всички други европейски градове, балансирайки между натрапчивия лукс, който много често разваля удоволствието от преживяването и спокойната, вродена аристократичност.

Тя се усеща в красотата на широките булеварди, в странната улична мода, така присъща единствено на парижани, в красивите сгради с почти еднакви фасади, с онези френски прозорци, за които всеки знае, но докато не ги види, не разбира за какво иде реч, във влюбените и старците, изглеждащи по един и същ щур начин, в ароматите на града...
Няма други като парижаните!

С така лежерно организираните събирания по брега на Сена, на които, събули обувките си, танцуват усмихнати, щастливи двойки. Музиката звучи от някоя раница, до която са разпръснати стекове бира и сандвичи, а реката спокойно си тече, неподозираща какво удоволствие представлява за мен да съм там в този миг. Все така спокойно минава покрай Нотърдам и се оглежда в пирамидата на Лувъра, после леко завива към Елисейските полета и се осветява от блясъка на Айфеловата кула.

А денем няма парк или градинка, на която да не са насядали млади и не толкова млади хора с книга или кафе в ръка.
Имах щастието да отседна в едно студио в аристократичния "Маре" и всеки ден прекарвах време в наблюдение на живота им от високо. Обикновено сутрин, докато си пия кафето, взирайки се в покривите на Париж или вечер, с чаша вино и вдигнати, на онези известни френски парапети, изтощени крака. Наблюдавах ги и от пейка в парка, докато дробовете ми си възвърнат естествената форма (приятелката ми може да спечели маратон без допълнителни тренировки, на световно ниво). Наблюдавах ги и от масите на онези емблематични парижки кафенета. Не се изморих да го правя цяла седмица. Винаги различни.

Попивахме история и шик, съчетали в себе си древността и съвремието по един еклектичен и същевременно прост и естествен начин. Взирахме се с часове във витражите на Сакре Кьор и Нотърдам, отгатвайки кои са автентичните и кои реставрирани. Ядохме лучена супа, заливайки се от смях на евентуалните коментари на половинките си за "пустата мода". Сядахме на всяка стълба и парапет, изпречила се пред премрежения ми от умора поглед, пихме вино по всяко време, във всяко бистро, което виждахме на пътя си (на принципа, че все някъде по света е 5 часа следобeд).

А сирената? Ооо, сирената са една друга, много дълга, смешна и бих казала - вмирисана тема. Как пък все попадахме на точно тези, така и не разбрах. Може би, защото купувахме най-скъпите, а после стана ясно, че те са най-вмирисаните. Да ме извинят ценителите, ама от някои видове, носът ми се травмира, а аз обичам сините сирена.

За това пък открих новата си любов- стридите! С тях се срещнахме в една романтична вечер на бул. Бомарше, в компанията на една наша приятелка от детството. Със студено бяло вино, много спомени и гъши пастет за разкош. Няма как, в Париж трябва да се чувстваш като аристократ. Без тази волност, няма да го усетиш!

Подобно прекрасно бяло вино пихме и на Монмартър, едва спасили се от художниците, предлагащи да ни рисуват. Приятелката ми е от онзи тип хора, които не обичат да ги снимат, а още по-малко - портрет да им рисуват. Та тези, нищо не подозиращи, любезни хора ни спираха на всяка крачка, весело нахлупили онези френски барети и говорещи охотно на всички езици, които знаят. Сега малко съжалявам, че не позволих да ни направят един шарж.

Всъщност в някои моменти от деня, изглеждах по начин, по който и карикатурист без много талант би се справил блестящо. Но не ми пукаше. Съжалявах единствено, че не говоря езика, за да мога да разпитвам букинистите, разположили сергиите си по брега на Сена и продаващи наред с книгите, стари пощенски катрички, вестници и какво ли още не. Че не мога да разговарям с хората, седнали сами, но не самотни на масата до мен и пиещи чаша червено вино, независимо от часа - със шапка и шал, артистично преметнат в цветова гама, неподдаваща се на обяснение! И без логика в комбинацията. И точно за това- уникални!

Чувала съм доста противоречиви думи за Париж. Отидох и видях, че всички те са верни. Зависи от окото, което гледа. И посоката. Тръгнах си объркана. А сега знам, че съм била влюбена!

***

Текстът и снимките са ни изпратени от Нора Ардашева за рубриката "Стани автор". Изпращайте ни и вие пътеписи, разкази, съвети от вашите приключения на info@peika.bg.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!